Какъв френски модел за мажоритарни избори да приемем, след като французите се изхитриха да го променят? Миналата неделя гласуваха за първи път доминиращо без бюлетини. Т.е. повечето заявиха отношението си към политическата и избирателната система, като не отидоха на избори. За първи път почти 57% се въздържаха да участват във втория тур на парламентарни избори.

За любителите на числата картината е приблизително следната. Близо 2/3 от електората загърбиха изборите. От останалата 1/3 президентското мнозинство на Еманюел Макрон взе 2/3 от гласовете. Въпросът е колко французи от 47 млн. избиратели стоят зад него. Отговорът е 13.5 млн., което е доста по-малко от абсолютното мнозинство. Казано иначе, мажоритарната система се е трансформирала в миноритарна, защото малцинството поема властта. Анализаторите не са склонни да определят победата на Макрон като триумф въпреки несъмнения му успех, който му дава солидно мнозинство (308 депутати при необходими 289) да управлява дори без съюзника си Франсоа Байру от МоДем (42 депутати).

Промяната, която символизира младият президент на Франция, е ракетата носител на неговия възход. Той и повечето му депутати доскоро бяха слабо познати в сравнение с професионалните политици от големите партии. Това не е недостатък, а тяхно предимство, защото, когато хората искат промяна, първо си дават сметка от какво се отказват.

За яснота може да се направи паралел с политическия живот в България, който има подобия с Франция въпреки прилаганата пропорционална система.



Макрон прилича най-много на Симеон Сакскобургготски



- дойде от нищото и отвя доминиращата политическа система. Хората може и да не го познаваха добре, но познаваха традиционните партии, от които искаха да се отърват. Така мнозинството гласува не толкова "за", колкото "против". При алтернативата "всеки друг, но не и тия" Макрон успя да вкара в парламента абсолютно случайни фигури, както направи и Симеон.

Исторически рекорд във Франция е обновяването на 75% от състава на Националното събрание. Новите депутати са 432-ма, докато през 1958 г., когато Шарл дьо Гол смени избирателната система от пропорционална на мажоритарна, новите депутати бяха 310. Това означава демонтаж камък по камък на една политическа Бастилия, където се бяха укрепили партийни слонове, превърнали се в професионални депутати. Някои от тях се гордееха с парламентарни династии, защото предаваха мандатите от родители на деца. Други се задоволяваха просто да запишат семействата си на парламентарна хранилка, както пролича в скандала с бившия кандидат-президент на десницата Франсоа Фийон. Създадена бе своего рода републиканска аристокрация, която гледаше на електората като крепостни селяни, обречени да гласуват надясно или наляво според своите семейни традиции. Мажоритарната система крепеше статуквото, но също така тя го разби, когато електоратът се дръпна от изборите.

Новото мнозинство трябва много бързо да разбере защо е в Националното събрание, за да не се върне в нищото, откъдето се появи. В парламента няма да има силна опозиция за ефективен контрол над управляващите. Но истинската опозиция ще бъде на улицата, защото мнозинството, което не отиде да гласува, няма да вижда свои представители сред депутатите. По този начин мажоритарното гласуване без бюлетини може да означава за Франция



преход от представителна към пряка демокрация,



каквато се помни от бурните години на ХIХ и ХХ в. Не става дума за революции, а за пряк обществен натиск, който французите умеят да прилагат по-добре от всички народи в Европа.

За разлика от други епохи, хората могат да бъдат изведени на улиците не от партиите, опозорили се като еднакво корумпирани, или от профсъюзите, представляващи интересите само на 8% от работниците и служителите, защото са затънали в съглашателство с работодателите. Както в други държави, така и във Франция най-ефективна мобилизираща роля днес имат социалните мрежи. Голямата победа на Макрон е всъщност голямата му слабост, защото очакванията да изпълни програмата си ще означават бдителност дали няма да се отклони от обещаното. Парламентът, който ще владее, няма да изпълнява добре ролята си на буфер между него и обществото и при появата на всяко напрежение от спорни решения на изпълнителната власт ще възникват условия за твърд сблъсък на улицата.

А такива предпоставки има в изобилие. Франция е държава с много тромава социална система и с консервативен пазар на труда. Тя отдавна признава успехите на реформите в Германия, но не смее да ги приложи. Затова икономиката й не е гъвкава, а безработицата й е двойно по-висока, отколкото в Германия (над 10%), като сред младите до 25 години надхвърля 20%. С Кодекс на труда от 3000 страници Франция е оплела икономиката си с толкова ограничения, че работодателите не смеят да подписват дългосрочни трудови договори, а наемат 80% от младите на временни договори. Години наред те разчитат на краткосрочна заетост и накрая се демотивират да търсят работа.

За разлика от обичайните десни и леви популисти,



Макрон е либерален популист,



който се позиционира както в левия, така и в десния център. Неговата политическа физиономия е твърде размита и затова ще е необходимо време, за да се избистри и да се разбере накъде ще води Франция. Харизмата му ще работи, докато не пристъпи към решителни промени и не се сблъска с интересите на едни или други обществени слоеве. Същото обаче ще стане и ако не предприеме нищо. Ето защо сп. "Икономист" писа, че му предстои да ходи по водата. Той настоява, че ще закриля работниците и служителите, а не работните места, което може да означава всичко, включително и че ще натовари държавното осигуряване с помощи за нови безработни.

Има сигнали, че ще се обърне за подкрепа към Германия, защото няма да успее сам да се издърпа за косите. Никак не е сигурно, че ще получи нещо, защото Берлин се пази да не му излезе името на спонсор за Южна Европа, която затъва в едни и същи проблеми от Гърция до Португалия. Но пламенната еврофилия на Макрон има точно такъв подтекст като отрицание на национализма на крайната десница и левица. Иначе той не е по-малък протекционист, когато става дума за отношения с по-слаби икономики, надяващи се на помощ от Франция. Първата му работа е



да реформира не Франция, а... Европейския съюз,



който според него трябва "да защитава" по-добре гражданите си (т.е. французите). Неговото правителство вече внесе в Брюксел предложение за ревизия на директивата от 1996 г. за командированите работници, която според Париж улеснява "социалния дъмпинг". Идеята е да се спре притокът на работници от Източна Европа във Франция и в други по-развити държави, където работодателите ги предпочитат заради по-ниските заплати и по-малките осигуровки, плащани по нормативите в държавите, откъдето идват.

На първата си среща с Бойко Борисов в Елисейския дворец на 6 юни Макрон му разказа какво е намислил, но нашият премиер, изглежда, не схвана добре и се зарадва на идеята му. Той се присъедини към съвместно комюнике, в което френският президент заяви: "Изразихме единомислие по конкретните проекти на закрилящата Европа и по-специално съгласно волята, която изразявам от началото на мандата си, да се подобри социалното сближаване в Европа и да се реши изключително сложният въпрос за командированите работници. Заедно ще работим, за да преодолеем историческите и обичайните разногласия по този въпрос, които много често са противопоставяли страните с ниска цена на труда на страните с по-високи заплати. Следователно ще работим по много конкретен начин през близките седмици, за да постигнем резултатите, които могат да защитят нашите общи интереси".

Всичко това, преведено на не толкова дипломатичен език, означава: Първо, Франция иска да сложи бариера на евтината работна ръка от България; второ, България трябва да намери начин да задържи работниците си у дома; трето, да му мисли Бойко Борисов, на когото преди време покрай скандалите с ромите му хрумна само една светла мисъл - да върне изходните визи за българи, каквито имаше при комунизма.