В единайсет и нещо срещу отвора на залива Сейнт Томас застана вълна самотница и започна да се пени за публиката. От нивото на плажа се забелязваше слабо, но от терасата на кафенето видимостта към нея бе отлична. Малцината, които се установихме там, бяхме възнаградени от гледката. Морето беше гладко и святкаше като лакирано, нямаше дори нищожен ветрец и само една вълна, вдигната от незнайно какви енергии, се подемаше и спадаше пред погледа. Понякога се устремяваше странично, като да преминаваше в мощен кроул, после отново заставаше фронтално и, според мен, наблюдаваше брега. "Море делает капучино!" - простодушно възкликна рускиня на съседната маса и се сконфузи, като видя, че се засмях. "Не е руснак - заключи приятелят й след кратък оглед, имаше набито око. - За първи път ли виждате вълната?" Беше учител в едно руско училище на острова. Преподаваше природни науки. Поне така се изрази.

Капучиното се пенеше в морето, а ние разпенихме няколко шишета "Чиск", добрата местна бира (за мен без въглехидрати). И Фьодор Андреевич разказа надве-натри за вълната самотница. В обширната морска митология тази вълна отсъства, повече се мярка в някои романчета. Не се свързва с нищо - нито с водните божества, нито с определени събития. Появата й не се възприема като някакво знамение. Океанолозите не се занимават с нейните странности - например как така се разхожда из Световния океан при пълно безветрие. Повечето морски народи почти не й обръщат внимание. В малките морета въобще не се мярка, със сигурност е засичана как влиза от Атлантика през Гибралтар. Не съществуват, смяташе руснакът, изследвания и заключения за нейните безвредни странности. Литературните предположения се обединяват около едно: чрез такива вълни Световният океан наблюдава сушата. Застава една вълна срещу брега и гледа. Стихията е изпратила съгледвач и ни изучава. Стои не, а танцува на място пред входа на живота ни. После си отива. Не е ясно има ли това последствия за наблюдаваните брегове. Науката нито потвърждава, нито отрича това. А иначе всичко като че ли е наред: след като вече ни наблюдават от космоса, защо да не ни наблюдават и от дълбините?



Човекът бе прочел доста за морето



Живял дълго в някакво степно градче, додето накрая реализирал своята страст - на остров, сред водните пространства. Преди две години, току-що пристигнал, бе видял такава самотница. Сега - отново. Според него тя се явява пред острова неправдоподобно често. Какво толкова има за гледане в Малта, та привлича вълната наблюдателка, не беше ясно. Малкото, за което бяхме сигурни, че ще види, бе как с Федя и Лариса пием ледена бира "Чиск"...

Точно бирата застрашаваше да превземе следобеда и ако не исках да заприличам на тракторист в почивен ден, бе по-добре да се оттегля. Кимнах на руснаците, кимнах и на вълната и си тръгнах. По стръмнината още се виждаха морето и загадъчната му гостенка, после улиците на градчето затвориха изгледа. По тези улички се скитам напоследък - и аз невидим, непознат и все още склонен към впечатления. С годините човек става все по-неразтворим в чужда среда, преброжда вътрешните си пространства и по-рядко допуска в тях нови образи, пейзажи и въпросителни. Но къщата на ъгъла на улица "Маркиз" не ми е безразлична, затова сега се спрях да погледам как една фотографка старателно я снима, сменя гледни точки и обективи и вероятно изпълнява някаква важна поръчка. Сигурно реши, че вниманието ми ще й пречи, и ме изгледа предупредително - сякаш всеки миг щеше да изсъска. Но бях видял достатъчно, а и сърцето ми рядко се лъже: така снимат къщите, преди да ги премахнат.

На оградата от няколко дни белее съобщение на общината: подадена е молба за разрешаване на строеж - пет етажа плюс блокхауз. (Блокхаузът тук е самостоятелно жилище върху покрива на сградата.) Ще изчезне бялата артистична къща и ще последва своя последен стопанин в безкрайността. Човекът преди години загина при злополука с асансьор и тя остана някак като в непристъпна самота. При всяко идване в Малта внимателно я разглеждах - запустяваше красиво, дори гордо. Колоните пред входа почти незабележимо посивяваха, витражите угасваха, тревата в един момент сякаш престана да расте. Но портокаловите дървета продължаваха да раждат, двете палми се източваха все по-високи. Глицинията, доловимо изпосталяла, още се държи, пурпурният й пламък ближе балконите. Само джанката изсъхна - не знам има ли въобще друга в Малта. Стои край оградата като черен скелет, бодлите й святкат на слънцето.



Хубавите къщи в градчето имат нещо от старите римски вили -



белокаменни, масивни, просторни, с изкусни изваяния над прозорците и вратите. Тях първи ги събориха, две-три още не мога да прежаля. Вдигнаха "кооперации" и продължават да зидат наоколо. Така е дошъл редът и на къщата на ъгъла - различна, по нещо напомняща разточителна холивудска резиденция. Рисунъкът й, ритъмът, изпъкващи по-силно в нейното запустение, само подчертават печалната й красота. Догодина тук ще има шестетажна постройка и това ще бъде събитието за квартала и дори за градчето. Изчезването на красавицата със спуснатите щори няма да бъде събитие, няма да бъде регистрирано нито в местния вестник, нито дори в съзнанието на минувачите. Ще останат в някоя спяща папка снимките на тази старателна и разлютена фотографка с излъчване на заклета нудистка. Ще остане и у мен безсилното съжаление - както след гибелта на всякоя хубава къща в света.

Това вълната самотница не може да съзре и да регистрира. Животът ни, гледан от брега, може би е достъпен и обясним. Но вътре, в сърцевината си, той е до смърт непознаваем. (Никога няма да разбера как толкова красиви присъствия, всевъзможни реални чудеса изчезват, за да бъдат заместени с някакъв "блок".) Така и писателят, носен, пришпорван от собствените си инерции, понякога се заковава пред някой бряг, вторачва се в него и опитва да го разгадае, да разучи неговите очертания, звуците му да улови и да запише, знаците му да разчете и да фиксира. И успял-неуспял, един ден и той си отива, изчезва от хоризонта, разтваря се в океана на времето. И много рядко някой ще се появи отново, ще изплуват страници от забравата. Потомците разсеяно ще го съгледат и ще продължат да си пият бирата. Но това няма да е толкова важно, защото необяснима и спорна е целта на такова завръщане: дали те да го видят, или той да се вгледа в лицето на непознатия век?