Леле! Опашка пред книжарница - чудо невиждано! Откога? И защо? Да не се върна социализмът с неговите виещи се в колона търпеливи любознайковци, чакащи за "Името на розата"? Или, не дай си, Боже, за банани и копринени чорапогащи?

Не, няма такова нещо. Всъщност дебелата опашка не е за домати, нито за чорапи, дори не е чак толкова за книга,



колкото за автор - Станислав Койчев-Стан,



издалия в хартиен вариант влогърските си прозрения тийнейджърски любимец. Тоест книгата е само претекст, причината е влогърът, той е текстът. Да се докоснеш до човека, когото инак можеш единствено да чуеш и видиш в YouTube, и да се увериш, може би, че го има, че не е някоя холограма. Изглежда, колкото и да сме обсебени от виртуалната реалност, все пак директивата "ръка да пипне" не е загубила давност, жива и здрава си е.

Четенето също ли? Ако съдим по опашките, май да. Случка отпреди време отново ни води към утвърждаването: Емил Конрад и "Нещата, на които не ни учат в училище" взривиха продажбите. Конрад казва за себе си, че не бил писател; Стан твърди с горе-долу еднакви думи същото за себе си. Какви са тогава? Единият, Конрад, е блогър; другият, Стан, е влогър. Има ли разлика? Има, да: макар и двамата да разчитат на социалните мрежи, за да добият популярност, първият го прави, пишейки, докато вторият - говорейки пред камера. Разликата е съществена: говоренето предполага повече естественост, повече непринуденост; писането си иска условността и правилата. И грамотност, разбира се: не съм чул за блогър, който да не се справя с граматиката. Е, може и да има, ама неизвестността му ми подшушва, че не е твърде успешен. А в това "творчество" успехът, последователите са от най-голямо значение. То друго и няма...

Според Оливер Лъкет и Майкъл Дж. Кейси, чиято книга "Социалният организъм" наскоро излезе на българския пазар, колкото и снизходително да се отнасяме към подобни масови истерии, дължащи се на социалните мрежи, те са по-скоро признак, че страстта към творчество, към създаване няма да изтлее никога. Ако приемем думите им за истина, ще излезе, че онова, което прави Стан, и това, което прави Милен Русков, са от един и същ порядък. Струва ми се обаче, че тук двамата американци пропускат важен момент в творческия процес: доколко той е съответен на качеството. Успехът в социалните мрежи се мери по това колко последователи имаш, а не какви са те:



сума ти последователи са имали и Хитлер, и Сталин,



но Томас Ман и Осип Манделщам не са били от тях. Освен това културните стойности се познават и по устойчивостта си във времето: "Война и мир" е едно, а клипче, в което някоя госпожица прелестно танцува като Наташа Ростова, може и да събере милиони лайкове, но минава и заминава. Къде е например кореецът и спомня ли си го някой от феновете му днес, пет години след фурорното му видео? И сеща ли се за името му, но без да проверява в глобалната мрежа - тази чудовищна памет, която има отговор за всичко?

Мисля си: дали не ни е необходим един нов Федър, героят от "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" на Робърт Пърсиг, който да ни обясни как да съвместим вече не техниката и поезията, а поезията и виртуалността? Федър е озадачен от непохватността на хората на духа по отношение поддържането на машините; Хайдегер дори има радикално изказване в тази посока: "По своята същност техниката е нещо, което не може да владее". Но онова, което не владеем, то ни владее, е логичното заключение: значи ли това, че след като не владеем социалните мрежи, те ни владеят? В "Социалният организъм" двамата автори дават уклончив отговор, като в същото време непрестанно настояват, че човешкият организъм трябва да се нагоди към мрежовия, че не го ли стори, мрежата ще го погълне и замрачи. Ни ще се чуе, ни ще се види...

Стан се е пригодил, пригодили са се и последовател(к)ите му. Сред тях обаче едва ли ще открием, да речем, Деян Енев или Здравка Евтимова - дълбоко се съмнявам те да са се наредили на дългата опашка за книгата му. Тоест има разслоение в предпочитанията: едни си падат по литературата, други - по мрежата. Разликата е в потребността: първите търсят естетическата стойност на живота, вторите - прагматичната. Да не забравяме: книгата, извадена от Стан, е за това как



да се спасим от агресията на съучениците си



- проблем, който напоследък става все по-видим и наболял. Вероятно поради това и доста родители са прегърнали влогарщините му, питането е обаче дали неговите съвети действително работят. Но от друга страна, дори и да не работят, това, че някой се е заел с този дефект и говори за него открито и ясно, е само по себе си предпочитано. Той прави онова, което сякаш обществото в своята цялост пропуска да прави: да се обърне с лице към проблема, да го назове директно и да предлага сотериологични, да го кажем засукано, техники. Ето всъщност големия принос на блогърите и влогърите: те не се свенят да бъркат там, където държавата се е отказала. И затова в някаква степен са ако не неин заместител, то поне са палиативна мярка - проблемът не се решава, но пък се назовава. В това е и голямата им привлекателност - те дават имена на нещата, които вълнуват много хора. И тези хора ги следват тъкмо поради това - трудно се дава име, не всеки на този свят може да бъде Адам. Те освобождават от тази длъжност последователите си, дават им да използват техните. И да вярват, че са намерили решение. Такова, разбира се, няма, всеки случай е отделен, следователно решението трябва да бъде отделно. Обаче младият човек, търсещ обобщаващи принципи, обобщава през Стан, обобщава през Конрад. И чрез техните обобщения си обяснява своя живот. Един номинализъм на абстракцията, която първо придобива значимост в мрежата, за да се превърне в значимост и в живота.

Стан е конкретният отговор на младите в един свят, все по-неясен и все по-абстрактен.