Ако шевните машини не тракаха толкова силно, може би щеше да се чуе бунтът на празните стомаси на жените, надвесили глави над тях. От изгрев слънце не са сложили нито залък, нито капка вода в устата си. Според Корана трябва да гладуват и жадуват, "докато спрат да различават на дневна светлина белия от черния конец". Рамазан е, свещеният месец на пости за мюсюлманите, а шестте курсистки от ромския квартал Столипиново още в 8 часа сутринта са вденали белите конци в иглите на шевните машини и под ръцете им излизат леки детски пеленки. Понякога ги разшиват и започват отначало, като 35-годишната Райна, майка на пет деца, най-голямото на 17. Райна не си харесва работата, та ще изтегли отново тегела. Трябва да стане добра шивачка.

----

За да дойдат в обучителната работилница, жените от пловдивския квартал Столипиново на пръв поглед трябва само да пресекат булевард "Цариградско шосе". Покрай работилницата повечето от тях са успели да се измъкнат за пръв път от миризливия си дом и сега се надяват един ден някоя от шивашките фабрики в региона да ги наеме на работа. Светла е най-образованата в групата, изучила се е до шести клас, има и малък трудов опит като продавачка на сергия за плодове и картофи в квартала. Поглежда ни косо зад забрадката, може ли снимките да са в гръб? От кога е забулена? Кой я кара да носи забрадка? От три години, отговаря ни, вярваща е, затова. Съпругът й като повечето мъже в гетото ходи да се моли в месчит (молитвен дом). Има няколко такива в квартала.

Столипиново се различава от останалите етнически гета на България, казва пловдивчанин, който отскоро работи сред ромската общност, най-голямата на Балканския полуостров, със собствен облик и закони. Сред ярките и крещящи сергии ала Капалъ чарши, сред струпаните боклуци по прашните сокаци прескъпи автомобили се разминават с раздрънкани конски каруци. А до брадясалите мъже крачат забулени в летния пек жени.



Бързотечната ислямизация на квартала



през последните няколко години е най-видима точно чрез покритите женски глави. Няма бурки и никаб като в Пазарджик, тече си тихо, необезпокоявана от никого. Общинският съвет в Пловдив дори не прие превантивното предложение на Патриотичния фронт за забрана на религиозните символи, за да не се настройват един срещу друг етносите, които живеят открай време заедно и в мир под тепетата.

Столипиново общува помежду си на собствен език, смесица от цигански, български и заемки от турския. Тези, които носят официално български имена, пък се назовават помежду си с други. На около 2-3 хил. кв.м площ, залепили гръб до гръб, преживяват няколко десетки хиляди души. Никой не знае колко са, дори полицията. В една гарсониера успяват някак си да се напъхат и по 12-13 души. Според адресните регистрации в общината жителите на квартала би трябвало да са 40 хиляди, но може би са два пъти повече. Новопристигналите заемат мястото на българите, които бягат от панелните блокове, единствените законни постройки в гетото.

На южния бряг на река Марица мизерията и кичозният лукс, придобит с трафик на наркотици, женска плът, а сега и на бежанци, съжителстват по вътрешни неписани закони.



В рамките на квартала имуществото не се краде,



местните посягат на чуждото вън от общността. Въпреки това престъпността плаши дори полицаите от съседните районни управления, които не смеят да влязат, за да не бъдат набити. Стъпват в квартала само с колеги, които си познават добре контингента.

Малка част от Столипиново се изхранват от контейнерите с боклук, повечето въртят някакъв дребен бизнес или живеят на социални помощи. И почти всички се обиждат, ако ги наречеш роми. Около 90% от общността се самоопределят като турци. Останалите са роми християни, а незаконно вдигнатите им къщи, както в целия квартал, са стъпили с колоните си на тротоара на ул. "Ландос". Много от изповядващите християнската религия са майстори ковачи, а домовете им си личат отдалеч с красивите си огради от ковано желязо.

"Наскоро чух едно интересно определение: Майчиният език на тези хора е българският, през последните години се самоопределят като турци, а обществото обаче ги припознава като роми. Допреди няколко години жените не ходеха забулени. Явно много пари се изливат в квартала, щом и за децата се организират екскурзии до Одрин. Много от жените си сложиха забрадките под принудата на мъжете, дори момичетата вече отиват на училище забулени. Техните деца обаче ще са носители на исляма по рождение.



Трето поколение вече не знае български



18-20-годишните имат нужда от преводач. Майките им не говорят български, бабите им също. В домовете им се гледа само турска телевизия, така прихващат лесно и турската лексика", разказва новият ни познайник, пожелал по разбираеми причини анонимност.

Мирко Шваниц, германски журналист от голяма медия в Дортмунд и носител на наградата на общината под тепетата за благотворителност "Димитър Кудоглу", има свой начин за измерение на религиозните процеси в квартала - рязко променената визия на социалната работилница, създадена с германско финансиране. Шваниц е председател на Германското дружество, което от близо двадесет години подпомага със средства и труд най-уязвимите социални групи в България. Преди две години дружеството се включва в проект на Националния алианс за работа с доброволци (НАРД). Така се появява първото в община Пловдив социално предприятие за млади ромски жени. В началото в обучението са включени четири безработни жени от Столипиново. Първите пристъпват в работилницата леко притеснени, част от тях за пръв път напускат пределите на гетото. Идват слабограмотни, с по едно или най-много две завършени отделения, трудно говорещи български, но пък отворени за приказка, склонни дори да се усмихват. Жени без трудови навици, народили по пет-шест деца, никога не подхващали друга работа освен домакинската и разчитали само на хранилката, наречена социални помощи. Но пък склонни да направят опит за промяна на живота си. Тези от тях, които все пак са заработвали по някой лев, са продавали я зарзават, я сладолед, на сергия срещу пари на ръка. Две години по-късно жените, влезли в работилницата, изглеждат различно. Повечето идват забулени, не смеят да изместят поглед настрани от шевната машина, страхуват се да обменят две думи особено с мъж. В летните жеги някои от тях свалят забрадките в помещението, но само



при завъртян отвътре ключ



Социалното предприятие, изградено изцяло с благотворителност отвън, се създава по германски модел за социално уязвимите групи, адаптиран към ромите.

"В Германия социалните предприятия имат дългогодишен опит. Техният модел за подпомагане на социално уязвимите групи съществува от сто години. В началото се ползва със силната протекция на църквата, а през последния половин век - и от държавата и общините. Изучихме опита на много социални предприятия и накрая създадохме адаптиран модел конкретно за Столипиново", разказва Ренета Венева, председател на асоциацията за работа с доброволци. Социалните предприятия са специфичен сегмент между пазара на труда и социалното подпомагане. Развитието им е приоритет в стратегията за развитие на общината до 2020 г., без да е ясно как инициативата ще бъде финансово обезпечена. В момента пловдивската община сама кандидатства по Програма за развитие на човешките ресурси, за да създаде свои социални предприятия, подчертава Венева.

Пловдивската работилница за квалификация на ромските жени отваря врати в началото на 2015 г. с финансовата помощ на Германското сдружение за подпомагане на България. Рамо на инициативата дават няколко Ротари клуба от Дортмунд. Комплексът за социални услуги "Свети Георги" пък предоставя помещение на работилницата. За ремонта и оборудването му отново се включват дарителите отвън. Днес от неправителствената организация казват, че голямата им инициатива се крепи на различни платформи и на спечелен проект пред Тръст за социална алтернатива, организация с идеална цел, която подкрепя иновативни подходи за по-висока икономическа независимост на бедните, сред които са и ромите.

"За каква интеграция на общността говорим, ако тези хора са без работа, на социални помощи, след като навършат 18 години? Проучихме кои професии се търсят в региона на Пловдив и какво могат да практикуват слабограмотните жени от квартала. Така се спряхме на шивашката професия", разказва Венева. В региона има много шивашки фирми, които търсят непрекъснато



качествена работна ръка, без значение от етноса



Влезли в съдружие и с две шивашки фирми, където жените се обучават още три месеца и започват работа.

Първите четири курсистки подбират със съдействието на бюрото по труда сред 15-ина безработни ромки, чакащи на опашка в един голям студ. Другите включили във втория курс. Днес през организираните шест обучения вече са преминали 21 жени, но последните идват и сами. Три от първите курсистки работят във фирми от шивашкия бранш, та от уста на уста в квартала се е разчуло. Новите в групите също така трудно общуват на български, не могат да пишат и единици от тях могат да си водят някакви записки в часовете по теория. Всички имат нужда от социална адаптация, някои дори и от психологическа подкрепа. Работата в работилницата е лека, не е като в реалното производство. А жените вече познават машините, вдяват, дърпат все по-прави тегели. Някои от тях водят в работилницата и дъщерите си - майката е на 27, а момичето на 12-13. Седи, заболо очи в ръцете на мама, които придърпват бялата бебешка пеленка под крачето на машината, после я оглеждат дълго, с любопитство.

"Сега могат да шият и капачета на джобовете, а в края на курса ще могат да изработват и работни панталони, детски шапчици..," казва Таня Налбантова, обучител към "Социално предприятие - шивашка работилница". А 35-годишната Райна, майка на пет деца, се хвали, че вече си е ушила и пола. След като тръгнала да учи занаят, започнала да ходи и на училище, всеки ден между 13.30 и 17 ч. Вече е в трети клас.