--визитка--

Лариса Илиева живее и работи в Париж, Франция. През 1996 г. завършва живопис във факултета по изобразителни изкуства към ВТУ "Св. Кирил и Методий". Усвоява и развива техниката на сухия пастел, с която печели световна известност. С годините в изразните й средства навлизат акрил, колаж, китайски туш и богатство на текстури. Авторката има повече от 20 самостоятелни изложби в България, Франция, Люксембург, САЩ и участва в множество международни групови изложби. До 2 юли в столичната галерия "Нюанс" може да се види последната изложба на художничката - "Тайните на Лоара".

-----



- Г-жо Илиева, мнозина творци преживяват тежко напускането на страната. Какво е да си художник емигрант?

- В днешно време е нелепо да говорим за "емиграция". Човек, особено пък човекът на изкуството, би трябвало да живее там, където средата го вдъхновява за творчество и му осигурява възможности да осъществи идеите си. Аз лично наричам промяната, която се случи със заминаването ми за Франция, "еволюция". Собственият ми опит показва, че една такава промяна е логично следствие в творческата кариера на всеки артист. Първият ми период продължи 10 години от завършването на образованието ми във Великотърновския университет, през което време бях силно увлечена от класическата живопис, от импресионистите, от живописта в края на XIX и началото на XX век. Тогава обаче започнах да участвам в общи изложби на Асоциацията на френските пастелити, която се намира в Нормандия. И това всъщност беше подадената ми ръка. През 2007 г. ме поканиха да участвам в интернационална изложба, посветена на сухия пастел, и така, попадайки във Франция, почувствах нужда от промяна. Обикаляйки музеите и галериите на Париж, просто усетих нов стимул да работя. След като се прибрах в България, направих серия картини, в които вече се усещаше новото влияние. Този стил, в който работя в момента, обаче ми коства още два творчески периода - единият беше изцяло "колажен", другият - "абстрактен", докато най-накрая не намерих личната си формула - смесица от абстракция и фигуративна живопис.

- Последната ви изложба е посветена на Лоара. С какво ви привлече френската провинция?

- Много харесвам т. нар. Френски ренесанс, който е добре изразен в наследството, съсредоточено в замъците в долината на река Лоара. Усещането там е за някаква приказност. Когато преди две години попаднах на това място, взех да се озъртам дали няма Леонардо да Винчи да се появи отнякъде. Зашеметиха ме всички тези градчета като Амбоаз например, където се намира един от знаменитите замъци, в които е отсядал Франсоа I, по чиято покана пристига Леонардо да дава съвети за архитектурни и живописни проекти. Бях напълно омаяна от обстановката, от реката, която провокира въображението; от градините, парковете, вдъхновили стотици писатели, философи и художници. Когато попаднах в град Тур и узнах, че това е родното място на Балзак, си казах, че ще посветя на това място серия картини и макар да са абстрактни, те ми носят усещането за френската изисканост, стил и характер. В повечето ми картини, провокирани от Лоара, преобладават женските образи и цветята, които растат в парижките паркове и градини. Ландшафният дизайн е високо изкуство. Цветята подсилват силното женско начало, което винаги ме е респектирало.

- В исторически план изобразителното изкуство се свързва основно с мъже. Днес продължава ли да е валиден този стереотип?

- Вярно е, че жените в изкуството са по-малко, но ги има, а и вече набират сериозна скорост. Да вземем времето на импресионизма и легендарната Берта Моризо. В съвременността идол ми е една португалска авторка - Йоана Васконселос, която наскоро направи изложба във Версай.

- Смятате ли, че модерното изкуство започва да се връща към корените си?

- Определено. Еклектичността е доста близка на творческото ми кредо. Не случайно толкова ме привлича Ренесансът. Италианците се връщат към гръцката античност, човекът е в центъра на произведенията, хуманизмът е облял цялата култура, науката е издигната в култ от тогавашната цивилизация. Това влияние отива във Франция; френските крале пожелават същия лукс и започват да канят италиански художници, но запазват и традициите на средновековното готическо изкуство. Така че и днес е дошъл момента да превъртим лентата назад.

- Случайно ли е в творбите ви влиянието на руската класическа школа?

- Никак дори. Аз съм родена в България, но съм наполовина българка, наполовина рускиня. Майка ми е от Волгоград и от малка владея руски, зная руската култура и история, посещавала съм страната немалко пъти. Добре познавам руските класически автори, любим музей ми е Третяковската галерия. Така че беше логично в началото на моята кариера да избие на преден план руското влияние. Тогава работех предимно натура, съвсем различен почерк имах и когато правех изложби, колегите ми казваха: ти си много различна. Сравняваха ме със Серов и Врубел като образност и стилистика. Явно самият ген ме е водил, тъй като аз не се стремях към подражателство. Още повече че за себе си съм извела следното правило: за да има успех един автор, то трябва 50% да има връзка с това, което се случва днес в съвремието, а вторите 50% да са свързани с личното му светоусещане. И в този баланс вече има някакъв успех, нещо, което да накара хората да кажат: Да, това е уникално, но ми казва и нещо лично.

- В момента на световната арт сцена са силно поляризирани две тенденции - абстрактното изкуство и неопопартът. Вие къде виждате своето място в пространството между тях?

- Не смятам, че едно художествено произведение трябва да има нужда от обяснение, от "превод", както е при концептуалистите и абстракционистите. Аз съм от другата страна, ние работим на успоредни линии и не може да се смесим. Но смятам себе си за съвременен автор дотолкова, доколкото в моите работи има еклектика между отделни стилове. Влияя се от произведенията на Анди Уорхол, но не като послание, а като колорит, защото в моите картини не е застъпена толкова социалната идея. Границата между журналистиката и попарта е тънка и гледам да не я нарушавам. Предпочитам да си бъда художник, а не да стана писател. Затова се уча от Рембранд - неговата живопис е космополитна и винаги актуална заради своята обобщеност, тя е въздействаща, без да е повествователна. "Завръщането на блудния син" като сюжет е актуална тема и днес.

- Каква е връзката между севлиевското село Стоките и Париж?

- Връзката отново е изкуството. Със съпруга ми Николай Панайотов, който също е художник, от 2008 г. поддържаме там център за съвременно изкуство. Всичко стана случайно. Местното училище, затворено заради липса на ученици, започна да се руши и разграбва от вандали. А сградата е хубава - здраво строителство от Сталинско време. Говорихме с кмета и го взехме. Сега го наричаме "Бялото училище", тъй като е боядисано в бяло и отвън, и отвътре. Долните два етажа представляват експозиционна площ, а горният приютява гости. В сградата открихме множество предмети от миналия век и така положихме началото на голяма колекция от социалистическо изкуство. Всяко лято училището дава възможност за работа и почивка на писатели, художници, режисьори и въобще на хора, които търсят спокойна среда, за да творят. А парадоксът е, че съпругът ми купи на търг цялото това елитно някога училище с хонорара си от една-единствена картина.