|
| Бойко Ламбовски |
"Какви юнаци и какви герои сме имали,
а сега - тц, линее наш'то поколение..." Това е крайно невярно. Твърдя, че огромната част от нашите предци са били по-суеверни, по-примитивни, по-груби със себеподобните си, по-склонни към насилие и по-манипулируеми. Но феноменът с идеализирането на миналото също не е наш, български, а общочовешки. Немски, английски и френски класици са вплели подобни мотиви в произведенията си, особено в епохата на индустриалния разцвет и буржоазния подем. Спомням си Лермонтовото внушение чрез негов герой от стихотворението "Бородино" - как едно време са живели богатири, а не такива като вас днес - тоест клефаци разни. (Това той е писал преди средата на деветнайсети век за началото му, а по-късно за неговото - лермонтовото време, така пък ще пишат новите класици.)
Както вече упоменах, трудно ми е да си обясня това първо внушение, но ще опитам. То, според мен, е свързано с нуждата от морален и граждански еталон, по който да равняваме себе си и съвременниците си, за да имаме обяснение за разочарованието си от тях, от себе си и от обкръжаващата ни действителност. Съвсем нормална, впрочем, нужда. И съвсем грешен избор на такъв еталон. Защото за еталон вземаме някаква христоматийна емблема, имаща малко общо с действителната личност, носила нейното име, и героизирана впоследствие за нуждите на националното строителство, както и за различни
очеркови монументалистики в началната и средната педагогика
Тази дума - "монументалистика", ми се изплъзна уж случайно, но това "уж" е привидно. Всъщност повод за по-горните разсъждения е медийната и политическа какофония, забумтяла при нашите комшии от югозапад по повод прословутия "договор за добросъседство" между България и Македония. В парадоксалния си, почти мазохистичен нагон за етнически солипсизъм някои списователи и политици у комшиите видяха и в този обтекаем и невинен документ заплаха за "етничката самостийност на владата". Това ми напомни потреса, който изпитах при първия си досег с новия център на Скопие и който при неотдавнашното ми посещение там вече се смени с дълбока тъга. Смея да твърдя, че в Скопие има интелигентни и симпатични хора, които са ни много близки по манталитет, и тъкмо затова си мисля, че те са малцинство, което губи битката постоянно. И че онова тъжно нещо, което става там, може да се случи и при нас, макар засега да изглеждаме по-застраховани. Няма да се спирам подробно на този исторически Дисниленд, построен от властите в центъра на Скопие, защото мнозина са го виждали, а и много е изписано. Освен това вероятно някои го и харесват; то и Дисниленд си има много фенове, хеле при децата и инфантилите. Само ще кажа, че тъгата ми произтича от едно особено чувство, което ме парна изневиделица при съзерцанието на героите, позлатените левове и коне, които съставляват основното в този крупен монументален комплекс. Изпитах усещане за паника, запечатана в тези паметници. Паника на някакъв псевдоплеменен дух, който се е вкопчил в миналото, предвид разочарованието си от настоящето и интуитивния си усет за липсата на бъдеще. Огромните бликащи фонтани и налягалите край тях просещи турчета и албанчета сякаш казваха: "Това тука е само горчива бутафория на величието, драги пътниче, не сме го мислели така, ама така стана, не придиряй. Сгрешихме, а вече няма връщане."
Героизацията на миналото поначало
е сляп вектор в логиката на цивилизационния процес,
поне както ни изглежда той днес. А обсебващата монументална героизация на миналото е синдром - за някаква идеологическа, политическа, дори демографска агония. Много нации в света са в обсега на тази зараза - някои големи и раздути като жаби от манията за собствено величие, други ситни и склонни към капсулизация.
Ние също не сме застраховани от тези девиации и в случая само можем да се поучим от отрицателния пример на комшиите - впрочем не с надменност, а с тъга и приятелство.
----
*Цитат от "Ревизор" на Гогол по повод разговора за даскал, склонен да се пали прекомерно при преподаване на историческия материал пред питомците, например в урока за Александър Македонски.
