Покойният професор Здравко Чолаков сочно и артистично се глумеше с езика на колегите си литературни критици, които без нужда и без мярка ръсеха чуждици, чието значение не винаги проумяваха. Съзнавайки, че тази болест е неизлечима, не му оставаше друго, освен да я легитимира, като я... подиграе. Забавно беше, а и млади бяхме, не се страхувахме да се смеем. Веднъж в редакцията влезе млад поет с кални обувки и Здравко любезно му посъчувства: "Ти май си газил в някаква субстанция..."

Дълго след това на калта й викахме "субстанция". Но само в буквалния смисъл. В преносния (като интрига, подлост, клевета, измама, гадория) си я величаехме "кал". Този преносен смисъл на думата се оказа по-обиден, а и по-траен. Прекият си беше смисъл природен, по днешному - екологичен. "Чиста кал" според тези разбирания дори не е оксиморон, а нещо натурално, здравословно. И главното - не мръсно. Но не и в преносното значение. А там е бъдещето на думата.

Калта (като субстанция) е твърде съществена в българския живот. Привична, домашна някак, не предизвиква протест и възмущение. Може би защото се вписва в разширеното значение на пръстта, тя е всичко, върху което българинът се разполага. Може би затова за него твърдим, че е земен - стъпва върху земята, пръстта, а след дъжд и върху калта. Не съм чувал някой от предците ми да кълне или да пустосва калта. Повечето кал под българското небе, като изсъхне, се превръща в нива, може би затова. дядо ми казваше: "Нацапан съм, като че съм газил черна оран." А онази, която месим с нозе по улиците, нея просто си я носим вкъщи. Някога предците ни вечер се качвали на кокили и тръгвали по седенки. Заради калта и заради кучетата. (Седянката е селско частно парти с ръкоделие и с пуканки. В онзи бит тя е събитие духовно и социално. За ергените - и задължително.) На тръгване настъпвала суматоха - някой задължително разбърквал кокилите, оставени пред вратата.

Селото се води за естествена територия на калта. Елин Пелин има един уморителен разказ "Кал". Есенно е, дъждовно и кално, а отгоре на това героят е неразположен и душевно изтощен: навън любимата му се жени. Но субстанцията е само небрежна рамка на действието. Истинската кал е в душите, в решенията, в стремежите и мотивите на тамошния живот. Отвращение и безнадеждност, безсилие и любовно предателство - това е калта, в която е затънал светът на героя. Субстанцията няма нищо общо с това.

Впрочем, тая дума ние си я употребявахме ей така, на доверие. Превеждали сме си я по смисъл, както вървеше в критиката. Нещо като материя, нещо като вещество, нещо, за което не сме намерили точната дума. Били сме близо до истината, но не съвсем. Едно от обясненията в речника е особено многозначително: "Вечнодвижеща се и изменчива материя, като основа на всички предмети и явления; първооснова. А на латински substantia значело "същност"! Гледай ти!

Калта-субстанция като първооснова на всичко! Първооснова на живота, първооснова на човечеството! Това животът и човечеството са го преглътнали отдавна и завинаги. В това свое главно, "грънчарско" значение тя е послужила за извайването на предметите и явленията, приела е и е задържала формите на живото тяло. И после е изменила на себе си, за да стане синоним на най-осъдителните прояви в нашия свят, да се превърне в отрицание на своето божествено предназначение. Пак като "кал", но вече преносно.

Българинът поддържа някак смесено, гнусливо-любовно отношение към нея. Не му харесва особено да я гази, но пък я го чуйте, когато казва за някого, че е излязъл от калта! Висша похвала. Прави са тези, които смятат, че калта не дразни достатъчно гражданството. Забелязал съм, че властниците, за да се почувства българинът привично или дори уютно, в случай на нужда обичат да разкалват пейзажа. Или някого ще окалят от глава до пети, или ще спретнат кална бомба за всички, или просто ще пръскат кал на провала, за да се успокои народът и да гледа около себе си с реализъм и приземено самочувствие.

Тя, естествено, има "знаково", както казваме днес, присъствие в литературата. Няма да го разискваме тук, защото колонката така ще набъбне, че няма да я сместим във вестника. Но две стихотворения ще включа в нашата тема, понеже те я осветяват по особен начин, както на нас ни е нужно днес - и буквално, и преносно.

Едното така се и казва: "Кал" от Николай Кънчев. Колкото и да е странно сега, Николай имаше и "бригадирски" стихотворения. Съвсем малко, но се намираха. "Кал" е точно от тях и е една от редките "оптимистични" творби на поета, талантлив знак към днешния ден от младия Кънчев. Вали дъжд над обекта, спира, авторът е под напрежение:



"Много често дори и сега

се замерват с кал някои хора.

А пък птиците

с кал

откога

правят чудни гнезда под простора"



Но младостта и в поезията бързо се справя с унинието. Слънцето блясва в близките вади. Младежта грабва кирките и подкарва строежа. Поетът е освободен и ведър, пълен с устрем и страхотен житейски смисъл:



"Аз копаех.

Аз имах крила.

Аз постъпвах с калта

като птиците!"



Необичайно присъствие в неговата поезия, но толкова важно за съзнанието и на днешния човек. Ако искаш крила, постъпвай като птиците. Осмисли калта като градиво на живота, на гнезда и на пориви. Така неговото "аз копаех" зазвучава като "аз летях". Бях момче тогава, но още помня колко бях окрилен от това стихотворение с неприятното заглавие "Кал".

Другото стихотворение е също "Кал" и има мото "Светът е кал" от Дж. Леопарди. Изобщо, всичко е по темата. Автор е свещеник Янчо Михайлов, поет с няколко стихосбирки. Намерих го в една от тях: "Трохите от пейзажа". Поетът, може да се каже, размишлява по специалността:



"Когато има толкоз много кал -

навсякъде, почти на всяка прека,

когато има толкоз много кал,

а няма кой да сътвори човека."



Е, читателю, ние сме до тук...