Във всеки колектив това вероятно се случва - преглъщането на обиди, прекрачването през гордост и предразсъдъци от едната човещина. Дано се случва повече. |
Героите са пролетарии от провинциална тъкачна фабрика. Две тъкачки и един майстор на смяна. По едно време тъкачите са били гордост на работническата класа в България, но в годините, когато нашата история се разиграва, вече са доста назад в строя на строителите на социализма. Едната тъкачка е омъжена за майстора, отглеждат две деца. Другата е самотна, живее в общежитие, в свободното си време бродира гоблени.
В един момент съпругата на майстора се влюбва в някакъв "външен" мъж и се развежда. Разводът май е извън момента, защото трае почти две години. След още две години майсторът се жени за втората тъкачка. Животът продължава. Например: децата тръгват на училище. Ражда се бебе и в новото семейство. Любовникът на разведената тъкачка се дави при риболов. Неправилно обявихме, че животът продължава. Всъщност само за някои. Скоро като че ли ще спре и за осиротялата жена: тя се разболява тежко, няколко пъти я връщат от смъртта, живее "на косъм" и надеждите й се дават повече от любезност и съжаление. Болестите й се роят една от друга, кръгът от колежки, които й помагат и се грижат за нея, в кратко време съвсем се разрежда. Край леглото й остават само децата, твърде безпомощни още. Съдбата няма време за всеки. Като надене примката на човека, тя забравя за него. И ако човекът има късмет, някой друг му става съдба.
Майсторът от тъкачницата следи всичко това. Отначало заради децата. Разводът е протекъл без омрази, работата в една и съща среда, "пред очите на колектива" е опитомила чувствата. Има и една подробност, не знам как да я наместя в този сюжет, нито каква тежест да й отредим: и тримата ни герои са без родители, израснали са в сиропиталища. В онези години сиропиталищата традиционно зареждат тъкачните фабрики. Възможно е точно това да е в основата на всичко, което предстои да се случи. Със сигурност такова детство предопределя друга чувствителност към живота, други рефлекси за дълг и състрадание. Но, различен или същият като нас, този мъж се заел със спасението на болната. Преглътнал и се притекъл. Лекари и лекарства, домакинство, бит, разноски. Чисто физическата помощ, която иска човек на легло. И децата, разбира се, те пък нали са също и негови. Който е гледал болен, той знае: тези грижи чет нямат. Но тъкачът си нарамил кръста - нямало връщане.
Безмълвната му втора съпруга гледала и размисляла. А в градчето и във фабриката всички гледали нея. Как понася това и какво ще направи. Дочакали съвсем друго: жената просто се... включила. Също като майстора - преглътнала и се притекла. Сега си ги представям край постелята на болната - сцена като от гоблен. Как са се справили и как са го преживели, обаче, не си го представям. Важното е, че са успели. Изгайретили са, казваха нашите дядовци. Защото тримата победили смъртта.
Трябва да си спомним, че тогавашната държава подкрепяше болните и слабите, но нямаше ги фондациите, телевизионните кампании, спасителните жестове на щедри дарители. Самото просъществуване на изпадналите в беда семейства си оставаше мъчително, отчаяно. Но ето, че тъкачите се справили. Хепи енд.*
Разказа ми всичко това внимателната д-р Златарева от градската болница в К., покъртена от борбата на тези хора срещу съдбата и срещу собствените си чувства. Бе участвала в спасяването на болната жена, после се пресели в Украйна. Повечето от свидетелите на тази провинциална епопея вече са покойници или по някаква друга причина недостъпни. Чиста случайност бе, че преди време узнах по-нататъшната съдба на участниците.
Както е известно от фолклора, болните погребват здравите. Днес жива е само първата жена на майстора. Трите му деца отдавна са в чужбина. За кого майка, за кого мащеха, редовно получава от тях пари и снимки. Колежката от К., която бе любезна да ми събере тези сведения, ми писа, че жената денонощно везе гоблени - в памет на другата, която бе зарязала страстта си, за да се грижи за нея.
Сега, след като ви изложих тази история, установявам, че не е чак толкова рядко посвещаването в името на нечие спасение, преглъщането на обиди, прекрачването през гордост и предразсъдъци от едната човещина и благородство. Имало го е през целия ни живот и неизменно ни е облъчвало с удивление и възхита. Предадох го оголено и грубо - може да бъде дописано, може да бъде съкратено. Може да бъде пренесено във времето. Например - в наши дни. Сложете ги тези герои в новия век, пуснете ги да действат и вижте какво ще се случи.
Ако всичко е както трябва, ще ви питам за ценностите. Какви ценности са това - на миналото, на съвремието, на бъдещето? С какви ценности живяха тези хора, които да не стават за нас? С какви други се напъваме да ги заменим? Ценности има достатъчно. Скромност пред миналото ни липсва...
_______________________
*Още тогава в сладкарница "Прага" срещу театралната академия разказах тази история на режисьора Руси К. Сега "Прага" е банка, а Руси отдавна е в Америка. Помня, че ми каза: "Това е скелетът на една пиеса. За да оживее, за да ходи и да говори, ти трябва да му добавиш месото, кръвта и формите. Да има ръце, крака, цици. Всичко, което сложиш от себе си, ще е решаващо. Ако вкараш, например, в историята партиен секретар, ще получиш едно. Ако вкараш свещеник - обратното. Или... пак същото. Ако ти не го направиш, ще оставиш на публиката да си я довършва. А това е пълно с изненади"...