Всички сме чували за Списъка с културното наследство на ЮНЕСКО и се гордеем, че имаме еди-колко си обекта или територии, вписани в него. Участието в този списък винаги дава жокери за определени активисти - дали ако става дума за опазване на природното богатство на Пирин или архитектурно-историческото на Стария Несебър. Тези неща обаче се приемат като даденост, сякаш винаги са били така - и съответно се налага мнението, че без участието в този списък ще бъдат погубени и унищожени. За какво става дума все пак?

ЮНЕСКО е организация, част от ООН, създадена малко след края на Втората световна война. Основана с благородната идея да опазва световното културно и природно богатство и да подпомага образованието по целия свят, тя е бързо възприета като положителна структура, която да подпомага диалога между държавите. След войни такива идеи често се възприемат много лесно и бързо.

Представители на страните членки се събират редовно и приемат различни документи, отнасящи се към опазването на културното и природно наследство. През 1972 година се приема фундаменталният документ Convention Concerning the Protection of the World Cultural and Natural Heritage - или Конвенцията за световното наследство. На нейна база започва да се изгражда и Списъкът на културно наследство - в него са включени Рилският манастир, Боянската църква, Мадарският конник и другите български неща, с които се гордеем. Макар и да изглежда като нещо, съществувало винаги, този списък започва да се "пълни" от 1978 година - исторически от сравнително скоро.

Политиката на ЮНЕСКО в този аспект има много положителни - дори и от либертарианска перспектива - страни. Можем да направим следното сравнение: ако притежавате къща, която е класифицирана като културно наследство, в някои държави има възможност, ако не се грижите по съответния регулиран начин за нея, тя да ви бъде отнета и национализирана. Съвсем законно. Ако обаче имате къща, която е част от Световното културно наследство и не се грижите по адекватен начин за нея, единственото, което ЮНЕСКО могат да направят, е да ви извадят къщата от списъка. Няма насилие. Дейността се осъществява единствено чрез повишаване или понижаване на репутацията.

По подобен начин ЮНЕСКО се отнася и не само към отделните собственици на обекти културни ценности (всъщност частните обекти в Списъка са по-скоро рядкост, мнозинството са на съответните държави), но и към самите държави и тяхното законодателство. Въпреки всичките конвенции и други документи, приемани от ЮНЕСКО, тяхната дейност е по-скоро пожелателна и насочваща, отколкото задължаваща и насилствено регулираща. Всеки доброволно може да оспори решение на ЮНЕСКО или директно да напусне организацията.

Тук обаче идва въпросът дали репутацията на ЮНЕСКО е заслужена. Няколко са случаите, в които политиката на организацията е била остро критикувана от различни страни членки. През 2011 година например, по време на администрацията на президента Барак Обама, САЩ - чест критик на работата на ЮНЕСКО - спира ежегодните си вноски, които формират около 22% от общия бюджет на ЮНЕСКО, поради несъгласие с решение Палестина да бъде одобрена за член на организацията. Това не е прецедент - през 1984 година САЩ (с президент Роналд Рейгън) напускат ЮНЕСКО, за да се върнат отново чак през 2003 година (президент Джордж У. Буш). През 80-те организацията напуска и Обединеното кралство, както и Сингапур. В момента сериозен критик е и Израел.

Показателно и "червена точка" за ЮНЕСКО е самият факт, че оставят свобода на страните членки - веднъж решили да напуснат, да се върнат отново.



Насаждането на страх



Свободата за страните членки е за похвала, но самото отношение и сигнали, които изпраща организацията в конкретната си дейност, могат да бъдат разкритикувани. Не един или два са примерите за организации, които тръгват с благородни цели, но се превръщат в зли бюрократични чудовища. Очевидният пример е Европейският съюз, който прегръща идеята за свободен пазар и свободни граници, но десетилетия по-късно започва да регулира размерите на зеленчуците и да обсъжда въвеждането на обща минимална работна заплата на наднационално ниво. Случва ли се това и с ЮНЕСКО?

Страхът от апокалипсис след края на Втората световна война е донякъде оправдан. Много и от директивите, които се приемат тогава, са свързани с разрушенията от войната - приемат се различни международни договорености откраднати ценности да бъдат връщани на оригиналните им собственици или различни спогодби как да се отнасят военните с културните ценности по време на военни действия и подобни. В по-общ план законите за културно наследство, които суверенните държави приемат, са свързани основно с документиране и архивиране на културно наследство - представата за забрана на собственика на даден обект да го променя по свое усмотрение все още звучи нелепо за мнозинството хора и правителства в света.

35 години след края на войната обаче се приема Конвенцията, която, макар и благородна по дух, е изпълнена със страх и негативизъм към пътя на цивилизацията в съответните години. Още в първото изречение се налага мнението, че културното и природно богатство се губи и че културното наследство е "все по-застрашено" от "социалните и икономически условия". Това категорично твърдение, изказано през 70-те години обаче е трудно да бъде потвърдено от факти - всъщност отношението на хората към културното си наследство и природните богатства исторически става все по-голямо.

С всяко изминало десетилетие по света все повече хора се вълнуват от опазването на природата и културното наследство и това лесно може да се види от тяхното поведение - от нарастващите туристически организации по света (абсолютно маргинална идея 200 години по-рано), през непрекъснато растящите посещения по музеи и галерии и все по-увеличаващия се културен туризъм.

В предните векове "културен туризъм" и интерес към "културното наследство" е почти несъществуващ феномен - идея, придобила някакъв вид чак към средата на XIX век. Тъй че цитираната тенденция за "все по-застрашено наследство" е доста неаргументирана и на практика насаждаща само страх и негативизъм.



Откраднатата репутация



В крайна сметка днес сме стигнали до представата, че за да се запази един обект като природна или културна ценност, то той трябва да бъде под възможно най-сериозна защита. А защитите са в съответната йерархия - световна (ЮНЕСКО), национална, регионална, местна, индивидуална. Или иначе казано, за да бъде запазен един обект, то най-сигурният начин е той да бъде опазен и признат от най-далечния възможен играч - световното правителство ООН и неговото символично културно министерство ЮНЕСКО. Тук перспективата е точно обратната на либертарианската философия, която поставя не регулиращите институции, а човека и неговите доброволни действия в центъра на всеки прогрес.

Слабото място на тази представа - че едва ли не без ЮНЕСКО няма да имаме културно наследство - може да се демонстрира с кратък исторически преглед. На първо място можем да се "върнем" в 1972 година. По онова време и без ЮНЕСКО отделните държави работят за опазване на собственото си културно наследство. В отделните държави съществуват публични и частни фондации, които субсидират културното наследство, което е в опасност да бъде изгубено. Самите държави са подписали различни спогодби, свързани с трафика на културни ценности. На места съществуват и различни закони за културното наследство - но все още не толкова строги, колкото в последващите години.

Казано по друг начин - Скалните църкви в Иваново са просъществували почти 1000 години без ЮНЕСКО, във времена, когато на хората им е пукало много по-малко за културно наследство. Малко е наивно да се мисли, че са "спасени" от зли сили в последните 30 години именно от някаква организация, резидираща в Париж. Светът по някакъв начин се е справял с опазването на наследството си и преди Списъка на ЮНЕСКО.

Разбира се, имало е някакво унищожаване на културно наследство - но такова има и след появата на организацията. В последните години активно се разрушават културни ценности в районите, където доминира "Ислямска държава". Известен е и случаят от началото на предното десетилетие, когато отново въпреки силната международна реакция в Афганистан бяха унищожени уникални каменни статуи на Буда. Нелепо е да си мислим, че с някакви конвенции можем да спрем злото и унищожението - такова винаги ще има.

Но можем да разнищим този проблем и на по-дълбоко ниво. Държавите са съставили някакво законодателство, но то също не е това, което спасява културното наследство. То също се е появило след векове на доброволно човешко опазване. Катедралата Щефансдом (Свети Стефан) във Виена е на 500 години, но първият закон за опазване на културното наследство се приема едва през 1853 година и отново не е свързан със забрани върху частната собственост - каквито имаме днес. Не - катедралата е опазена през вековете от нейните собственици - както и целият исторически център от всички хора, които съвсем осъзнато и доброволно са решили да си запазят сградите в съответния вид. И така, всъщност до 2010 година, когато се приема действащият сега закон. По-рестриктивен от предходните и един от най-строгите и централизирани в света, но отново включващ и даващ право на участие в максимална степен на собствениците на съответните ценности, които да осъзнаят и разберат защо не бива да си пребоядисват фасадата; или пък да подадат оплакване и молба сградата им да бъде изключена от списъците.



Държавата не е нужна за опазването на културното наследство

Изобщо цялата представа, че културното наследство трябва да се опазва чрез политически действия, се появява в края на XVIII век след Френската революция. И всъщност не като реакция срещу действия на индивидуални личности, а като реакция срещу самото правителство. През 1794 година се взема правителствено решение да бъдат унищожени всички надписи на латински език и други видове "опетнено изкуство". Френското правителство се оказва основният разрушител на културно наследство.

Противник на тази идея се оказва свещеникът Анри Грегоар, който опонира с думите:

"...да поставим индивидуалния творец на преден план и да покажем творбите на изкуството като израз на свободния дух, триумфиращ над политическите репресии...".

По подобен начин 150 години по-късно тоталитарният режим - при липсващите днес страшни "бизнес интереси" - ще се окаже най-големият унищожител на недвижимо културно наследство. Старите центрове на повечето градове са напълно заличени, за да се изпълнят мегаломанските амбиции за големи сгради, партийни домове, площади и булеварди. В същото време обаче се "продава" идеята, че Народната република опазва културното наследство и се грижи за историята по най-добрия възможен начин - централизирано.

Разбира се, и преди това е имало опазване на културното наследство. Трябва да имаме предвид, че всеки паметник, сграда, обект, който е просъществувал през вековете, през повечето време е оцелял без никаква държавна регулация - единствено благодарение на това, че е оценяван от самите хора като ценност.

Опазването на културното наследство винаги е започвало като доброволна кауза, която обаче често впоследствие е поглъщана от държавната власт. Самоохулването на нас, индивидуалните личности, като неспособни да опазваме културното наследство или да се самоорганизираме в такива действия е обидно за цивилизацията ни.



Децентрализацията работи много по-добре

Централизацията на власт, що се отнася до културно наследство особено, създава твърде много рискове и твърде малко предимства. В обратната посока работи Швейцария например. Като истинска федерация там не съществува централна структура, която да се грижи за културната политика или опазване на културното наследство. Швейцарското федерално правителство е делегирало тази дейност изцяло на кантоните. Много често самите кантони пък делегират тази дейност на общините.

Сравнително казано - ако в България, за да ремонтирате къщата си, културна ценност, трябва да се допитате до НИНКН и да чакате месеци за становище, то в Швейцария - ако изобщо има някаква регулация - то трябва да се допитате най-много до институциите в кантона. Само за уточнение - повечето кантони са с население под 100 000 души. И ако кантонът не регулира строителството, то това го правят общините - тук вече си говорим за населения от под 5000 души. Представете си какво ще стане, ако се появи предложение за децентрализация до ниво Община Куклен да решава за ценните сгради, без да се допитва до никой друг.

Разбира се, всичко това се случва и под надзор на доброволни частни организации. Именно те - а не ЮНЕСКО, министерства и чиновници - имат най-голям интерес, амбиция и емоционален заряд да се грижат за културното наследство. Една от първите организации, създадени, за да се занимава сериозно с културното наследство на двете Америки, например - Общество за Американска Археология (Society for American Archaeology) - е стартирала като напълно доброволна структура.

Така функционира и днес частната, финансирана от доброволни дарения Германска фондация за опазване на паметниците (Deutsche Stiftung Denkmalschutz), която оперира с бюджет от милиони евро. Всъщност такива организации и фондации съществуват навсякъде по света. И колкото е по-малка ролята на държавата или наднационалните структури, толкова е по-голяма ролята на частните организации, в които членуват ентусиазирани специалисти, а не отегчени от живота бюрократи. Едва ли можем да обвиним Германия и Швейцария, че упорито унищожават културното си наследство, нали?