Прованс в случая употребявам не като географски топос, а като синоним на комплексарщина, свързана с местообитание, произход и други характеризиращи индивида особености. У нас, българите, провинциалният комплекс дири изява най-вече при сблъсък с т. нар. "бели страни" - разбирай Западна и Северна Европа и САЩ.

Особен лакмус за тоя комплекс винаги е била Франция, тоест Париж. Затова ми бяха забавни реакциите на медии, блогъри, карикатуристи и целокупно дигитално гражданство по повод Макрон и госпожата му из нашенско. Още от времето на "Криворазбраната цивилизация" на Войников ние или искаме наивно да изимитираме "французките" табиети, или - стъпвайки като автора и патриархалния му герой върху "здравословния" уж консерватизъм, искаме да натрием носа на разпасаната "циливилизация", нахлуваща у нас като водевил. И да си останем



уютно гушнати с Балканския ориент



И двете неща са живи до днес. И двете са смешни. Дори по време на тоталитарния преход тези ни манталитетни особености не изчезнаха, а добиха своеобразие. Желязната завеса между двата свята направи така, че ние официално се гордеехме с достижения, спортни успехи и танкови войски, а неофициално при срещи със "Запада" варшавският човек все едно се сблъскваше с друга планета - и витрините го шашкаха, и порното, и многотията... При случайните си срещи със Запада варшавският българин биваше или свенливо-сервилен, или по байганьовски нелеп, с куфара си с копърка...

Макрон в България, отвъд целите на младия френски президент и политическите му пируети, стана повод за модни анализи и медийни упражнения по етикет. Как е облечен, как му е облечена Първата дама, колко били дълги фустите на нашата президентша и на тяхната и как по цвят и копчета приличала или не приличала на фустата на Тръмповица... И как французинът минал по килима, как нашият го сграбчил, как се цаливали и как - според правителствените журналисти - Борисов казал важни неща и защитил интересите ни, пък според опозиционните финесът срещнал простащината...

Аз самият, въпреки че съм писал критики срещу прочутия ми адаш, сега няма да пиша. Премиерът ни се държи естествено, според характера си. Освен това - не само на мен прави впечатление - чуждите лидери някак му засимпатизираха, макар да не губят леката си ирония при срещи. Струва ми се, че знам защо е това. То не е понеже политическите лидери преливат от любвеобилност по природа или защото г-н Борисов изведнъж разкри съкровища от човешки достойнства и интелектуален потенциал, които досега ловко е крил. А защото тези лидери най-ценят умението да не пущаш властта. Всички лидери по всички краища на света смятат това за велико можене. Така са устроени. И няма как да не се впечатлят от трижди успяващия да се връща на власт, малко грубоват и първичен, но очевидно находчив властодържец в иначе трудната за управление балканска държава. Та така - Борисов си беше на място в случая. А ажиотажът около срещата в обществото ни - не особено. Той



протече почти по Войников



Един карикатурист нарисува г-жа Макрон и сервитьори, които обсъждат какво да й донесат за закуска. "Тя закусва с бръчките си" - казва единият. Това накара други българи да се възмутят дълбоко от дебелашката шега с по-възрастната с 24 години от съпруга си дама. (Карикатуристът бе пропуснал да обясни, че само цитира умеещата да се самоиронизира Бриджит Макрон, рекла така пред "Ел").

Както и да е - провансът по нашенски е с две крайности. Едната крайност говори така: тази държава е скапана, всичко се руши. Адептите на тази крайност дори природните бедствия у нас и в чужбина коментират съответно. Когато природните бедствия са там, то чуваме съчувствие и възхита от хорския стоицизъм. Когато са у нас - то следва: тази държава е скапана, Терминал - 2, и толкоз.

Адептите на другата крайност пък, както вече казах, обичат рефрена: ония са тарикати и гейропейци, а Господ е българин, и ний сме пъпът на цивилизацията. Всъщност провинциалният комплекс е сплав от небалансирана емоционалност и нисък интелектуален праг. Този комплекс има неизбежно две съставни части, както вече казахме. От едната страна е селяшката стеснителност, принизеност и желание по бързичко да заприличаш на фешън героите си от "белия свят" по поведение и татуировки. От другата е гневното неприемане, развиването на особена патриотарска мания за величие, звучаща тъй: "Когато наш Крум пи вино от черепа на Никифора, ония са скачали по дърветата и не са имали кенефи" ...

Хубавото на новото време е, че макар болезнено, протича



изцеление от тези масови психозатормозявания



Мернах един руски филм по телевизията за съветска модистка от 60-те години на миналия век. Само при възможността да иде в Париж ней и на себеподобните й им се завиваше свят... Тогава - преди половин век. Впрочем на нашите тук - също.

А оня ден чух колежка да казва: Париж ли - за нищо на света не бих живяла там, нито в друг такъв мегаполис. И е пренаселено с какви ли не, и въздухът е мръсен, и е скъпо...

Се ла ви, Войников.