Какво правим с децата си? Въпросът натрапчиво изниква с часове, дни, седмици и години предвид безумните вече случаи на насилие сред най-малките дори. Убийството, разтърсило Бургас и страната, сякаш е мрачно преддверие към есента, през която започва училищният живот и там предстои да се разгърнат нови агресии, родени съвсем невинно във виртуалността и прерастващи в трагическа конкретност.

Какво развързва всички зверове в децата ни? Дали не е обществената норма, създадена и натрапена им от нас, техните родители:



стрес, несправедливост, бездушие, обърната с хастара навън ценностна система,



драстични социални неравенства, вопиющи липси на време, пари и обич...Обществена норма, която майката на убитата в асансьора четвъртокласничка нарича "тая скапана държава".

Но преди да стигнем до държавата, длъжни сме да се поспрем на себе си и да помислим "дали пък не се бъгваме" като родители. Времето на нашето родителство е необичайно, защото глобалната мрежа и модерните технологии отвориха пропаст между поколенията и тя е пълна с незнание едни за други, с непознаване и нежелание в повечето случаи поне да се приближим, да се съберем на "обща територия". Не плача за някакво друго време, не съм носталгична, просто констатирам, че "общите територии" бяха налични: семейните вечери с йерархии и правила, съботите и неделите, през които всички са заедно, разговарят помежду си, вършат обща работа или се забавляват на излети, пикници, екскурзии, все едно. Семейството и неговият свят бе първият "социален" опит, попит от детето: какво казва мама, както прави татко, как се отнасят към баба и дядо, обичат ли се или не особено, карат ли се помежду си - имаше някакви правила на поведение, на възпитание, граница между позволено и непозволено...

Днес е и така, и другояче: разнолико и непрегледно, често в крайностите. Общото време почти го няма, почти го няма и традиционното семейство. Грижата за децата сякаш се превърна главно в грижа "да имат", "да са осигурени", любовта позалиня. Измъчените и затормозени родители



са с изчерпан емоционален капацитет,



общуването с децата им идва съвсем нанагорно. "Пълен игнор", както е думата напоследък. Като че ли не се е случвало досега родителите да не могат да предадат опита на своето детство на собствените си деца, "тавтологията" на игрите открай време вече не съществува, миналото отпреди 30-40 години изглежда като миналото отпреди векове. Трудно ни е да схванем защо скачането на дама и ластик, избиването на народна топка, гонениците, криениците и игрите на държави, на двайсет просто изглеждат "световна тъпня" на децата. Въображението им днес не е провокирано от природата, простора и необята, а е всмукнато от примамливостите на мрежата. Не си измислят игри, игрите им се спускат наготово от монитора, пък било и стратегически. Разривът между естествената социална и мнимата виртуална комуникация, който на нас възрастните ни изглежда чудовищен и неприемлив, за тях е всекидневие. Селфита, поствания, напомпани мускули, надути джуки, вървежни барове, молове, силиконови мечти, дрога, наргилета: звучи страшничко и как да ги спасим, как да ги изтръгнем от изкушенията на този "моден контекст", след като ние, родителите, сякаш сме изхвърлени от традиционното си място на посредници между децата си и света, буквално сме "изритани" от мрежата и непонятния ни социум.

Все пак зависи от нас, възрастните, от намерената мяра между закриляща обич и многотърпеливо внимание, когато децата са съвсем малки, от общуване и приятелство, когато порастват. Иначе самотата им ще продължи да ражда чудовищности, а ние ще продължим да се чудим "откъде ни е дошло до главата" ...