Преди десетина години старият инженер Д.Д. стъписа сина си професор Вл.Д. с необикновено желание. Обсъждахме го тогава в приятелския кръг и никой не го подкрепи, макар и на думи. Дядото бе поискал да се отстранят старите мебели от апартамента и да се купят нови. Обяснението бе сложно, но и категорично. Да не го разстройва предстоящата раздяла с цялата обстановка и с отделните вещи, сред които бе протекъл животът му. Тоест да му бъде по-лесно да скъса с този свят, когато часът на скъсването удари. Заобиколен от мебели и предмети, с които няма сантиментална връзка, щяло да му бъде по-лесно да се отправи в последния си път. Обяснил го беше твърде стройно и само веднъж - както винаги е било в семейството. Владо беше последният от децата му и цялата реализация се възлагаше на него.

Не беше лесно нито за изпълнение, нито за преглъщане. Обзавеждането в дома бе старо, част от него и с антикварна стойност. Поколения бяха купували и добавяли стилни и майсторски изработени мебели. В този апартамент те бяха приели печата на времето, бяха като вградени в него.



Да се изнесе и разпилее всичко това



би било престъпление към родовата памет. Дори ако трябваше да гласуваме, щяхме да гласуваме против - бяхме ходили в този дом неведнъж и образът му живееше в нас. "Той пък кога се е така привързал към тях - роптаеше Владо, - вечно го нямаше вкъщи, животът му мина по фургони и по чукари, та сега не може да се раздели с някой скрин и с някое огледало!". Старият бе известен хидроинженер, а в занаята, строил бе язовири и каскади до насита - времето бе благоприятно за такава страст. Както казваше синът му, изработил бе всички по-известни обекти, май само прословутият "Цанков камък" му се бе изплъзнал. По причина на възрастта. Почести не бе получил особени, произходът му не позволявал. Но го почитаха и величаеха в бранша, рождените му дни се превръщаха в поклонения. А бе напуснал отдавна това поприще - сякаш с неговото оттегляне то самото бе затихнало. Сега обаче бе решил да дирижира и оттеглянето си от живота.

Познавахме стареца бегло, но знаехме достатъчно. Бе воювал на фронта, бе учил с прекъсвания поради неблагонадеждност, бе се женил три пъти, но в апартамента до смъртта си бе живяла само майката на Владо. Няколко пъти ни бе водил да ни черпи в Руския клуб. Висок, кокалест, с широкопола черна шапка, каквато има по автопортретите си Майстора. Не знам защо ме човъркаше глупав въпрос: с тая ли шапка инженерът ходи на работа?



Имаше облик на анархист, кой ще го търпи?



Но явно го търпяха, Владо разказваше, че вкъщи имал кутия с ордени и значки. Веднъж го взе със себе си в Египет - в някаква командировка на строежа на язовира в Асуан. Владо донесе снимки с камили, пирамиди и сфинксове и един тържествен шал за приятелката си Люлина. Дълго след като Владо й избяга, тя идваше на редките ни срещи загърната в този шал. И сега този човек, който ни беше вълнувал, без да можем истински да го доближим, вече стар и вече "на прага", се бе загрижил за комфорта на раздялата. Изглеждаше малко вероятно, а бе точно това...

Рано ни беше да се замисляме за собствения си финал тогава, но се замислихме. Е, не задълго и не много активно. Владо успя да го склони на компромис - да премебелират само неговия кабинет, скромно и без картини, откъдето без сантименти да стартира в последния си път. Миналия петък дядото навърши деветдесет и четири. Спартанската обстановка явно му се отрази здравословно. Всяка година посещава очен лекар да му смени диоптрите, защото инженерът чете без почивка. Понякога ми се обажда да ме пита за някой автор - държи да знае дали написаното е автобиографично, или е художествена измислица. Познавам книгите на новите писатели, но живота им - не. Понякога е толкова настоятелен, че се налага да разпитвам из гилдията, за да му угодя. (Веднъж се наложи да звъня на самия белетрист М., за да задоволя любопитството на стареца. М. също се оказа любопитен и сега двамата си говорят по телефона.) С годините с Владо са се сближили страхотно, вероятно наваксват раздялата от времената на неговите скиталчества. Приятелят ми обаче не може да забрави онази смяна на дизайна. Твърди, че чака с нетърпение старецът да се привърже към новите мебели, за да ги изхвърли с наслаждение. И съвсем да го улесни в оттеглянето.

Владо говори ядно, но всъщност нещо го гори отвътре. Онова, за което дядото настоява и се разпорежда обмислено и практично, той не иска да го споменава, отпъжда всяка мисъл за него. Отиващият си инженер се обляга на своя си хладна философия и размишлява за това овладяно и усмихнато. Владо твърди, че в детството си го е запомнил неведнъж да заключава по повод скромното предназначение на човека: "И какво правим ние цял живот? Местим мебели на фона на Космоса...". Не е бил човек, пропит от съзнание за незначителност, просто е искал всичко да е ясно.(Това съм го чувал и аз от телевизионния режисьор Благой Стратев, човек раздиран от саморазрушителни иронии. "Местим мебели, казваше той, лошото е, че едни и същи...") И сега бе решил да премести мебелите - наистина.

Извъртя се десетилетие и въпросът, който някога ни смути, сега вече доби друг, личен смисъл: готови ли сме да се разделим с онова, което не можем да отнесем със себе си? И въобще принадлежи ли ни то, има ли някакъв смисъл притежанието, или всичко това са само подробности...

И какво от това, ще отсъдите и вие, наистина всичко на всичко едни подробности. Но пък нали дяволът бил в подробностите...



-----------------------------------

*С позволението на проф. Вл.Д.