"Не отдавай чест на тези, които са ти я отнели."

Станислав Йежи Лец, "Невчесани мисли"



Ако краткотрайната Пражка пролет, побрана само в лятото на 1968 г., не слиза от текстовете ми, то е, защото и от паметта ми не слиза - от сезон на сезон аз все в нея си живея: от първа младост, та чак до първа старост. Нейното мимолетно тържество и нейната дългосрочна гибел са белязани и от няколко наши, родни, национални рекорда. Рекорди исторически, които ние, съвременниците, ще завещаем на потомците, все едно дали те го желаят или не - кръвта вода не става. Първият национален рекорд е, че България е единствената държава, която участва в наречената от кумова срама братска помощ агресия, без да граничи с Чехословакия. Вторият рекорд е не по-малко печален: България



е последната страна нашественик,



която след демократичните реформи през 1989 г. се извини на Прага за бруталното вмешателство. Такава е проклетата ни национална съдба - да бъдем първи в злодеянията и последни в дистанцирането си от тях. Все по гребена на рекордите ще добавя, че Тодор Живков е единственият източноевропейски партиен и държавен глава, който, завърнал се на родна земя след среща с колосите на диктатурата на пролетариата Брежнев и Косигин в Москва, в навечерието на нашествието заявява дословно: "Трябва да внесем ред в Чехословакия и в Румъния, а след това - и в Югославия". Не че лидерите на останалите съветски сателити възразиха срещу агресията, но я приеха малко или много мълчаливо, неохотно и гузно, примириха се с нея като с необходимо зло, срещу което не намериха куража и силите да застанат, докато София открито я приветства. Никой от останалите марионетни на Кремъл режими не си позволи да разшири, макар и само вербално, обсега на агресията, включвайки в нея и Румъния и Югославия. А това е една много сериозна разлика. Каква е нашата роля в тази щафета на лакейщината към КПСС, проличава, не на последно място, и от факта, че от всички неподвластни директно на Москва 98 комунистически партии по света само три подкрепиха нахлуването на Варшавския пакт в Чехословакия: компартиите на Куба, на Северен Виетнам и на Северна Корея. Не мога да не отбележа още един позорен национален рекорд, изплъзнал се досега от всички официални и от почти всички неофициални хроники: След като се завърнаха през октомври на 68-а обратно в България, всички участвали в интервенцията срочнослужещи абитуриенти бяха записани като студенти - без приемен изпит, при това във висше учебно заведение и в специалност по собствен избор. С този непознат в останалите източноевропейски държави жест режимът на София възнагради агресорите. В защита на които обаче държа да добавя, че много от тях нахлуха в Чехословакия против волята си - за разлика от Партията ръководителка, те съвсем не гледаха на интервенцията като на подвиг: нямаше как да се гордеят с обстоятелството, че със заредени калашници са вървели срещу мирни граждани. Казвам го като състудент на много от тях:



те масово се срамуваха от участието си в нахлуването,



но всички бяха мобилизирани, а мобилизираният, свиканият под знамената наборник няма избор - в онези сурови и зли времена всеки отказ би бил равносилен на самоубийство. Така че не бива днес, с късна дата и от уюта, който демокрацията ни обезпечава, да виним редовите наборници, заставени под заплаха от затвор и дори от смърт да нахлуят в Чехословакия - никой, дори героят, няма моралното право да иска от някого героизъм. Що се отнася до мен, аз съм исторически късметлия - щастлив съм, че се разминах по време с безчестието. Ако имах злощастието през 1968 г. да отбивам редовната си военна служба и ако полкът ми бе включен в нашествието, сигурно и аз щях да се включа в издевателството срещу свободата и независимостта на един беззащитен миролюбив народ и да бъда белязан от позора на агресор за цял един живот - та чак до ден днешен. Сред моите състуденти имаше немалко от набор '68, както споменах, малцина бяха обаче онези, които афишираха участието си в разгрома на Пражката пролет.

Почти всички се срамуваха: по-откритите - открито, по-малодушните - потайно. Имах дори един приятел, който отказа привилегията да влезе в университета без приемен изпит. Себеуважението не му позволи да приеме подобен държавен подарък, при това за едно безобразие, в което същата държава го включи против волята му. Той просто не се записа в любимата си специалност, пропусна цяла една учебна година, защото искаше заслужено, постигнато със собствени усилия и със собствен талант, а не подарено студентство. На следващото лято се яви по редовната процедура на кандидатстудентските изпити, взе ги с отличие и прекрачи прага на Алма матер - по каналния ред и с гордо вдигната глава.

Това също е фрагмент от гражданската картина на онези сбъркани времена. Фрагмент, който свидетелства, че винаги има и други решения, че дръзне ли човек



да не сподели всеобщия позор,



да не го превърне в свой собствен, начин все ще намери. Както го намери моят безценен приятел Ангел Филчев, следвал през онези времена в Прага и собственоръчно, физически участвал в съпротивата срещу съветските танкове и написал след това единственото родно фундаментално изследване по темата, озаглавено "Горещото лято на 1968-а". Когато го попитах защо е тръгнал с голи ръце на една толкова обречена битка, той ми отговори с насмешка: "Танковете бяха по улиците и площадите на Прага не метафизически, а физически - само физическа можеше да бъде и съпротивата срещу тях". Още по-несъмнено основание за гордост е подвигът (не преувеличавам - наистина е подвиг) на моите състуденти от философско-историческия факултет (така се казваше тогава) Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев, които веднага след чехословашките събития разпространиха нелегално в столицата позиви против агресията. Кучетата на Държавна сигурност ги проследиха, изполовиха ги всички, изключиха ги от университета, вкараха ги за години в затвора, а след това ги въдвориха на местожителство в най-дълбоката и глуха провинция или ги изгониха от страната. Тези благородни люде измиха поне донякъде срама от челото - докато официалната ни национална политика ни позореше.

Така се разминахме с Пражката пролет - така се размина и тя с нас. Нямаше как да не се разминем, нямаше как да останем заедно - гъската и лебедът, както казват руснаците, не са двойка. Пък и каква пролет бе тя - истинската пролет е климатична - не пражка. Пражката бе измамна, противоприродна беше. Ето защо, напук на кръговрата на сезоните, продължи само едно лято, макар че разгромът й се точи повече от две десетилетия - чак до 1989 г. След което на родна земя паметник на Едуард Генов, на Александър Димитров и на Валентин Радев победилата и с техния граждански принос демокрация не издигна - издигна паметник на Тодор Живков. Сиреч паметник не на Пражката пролет, а на съветското мракобесие. Причината е не ведомствена, а психологическа. Оказа се, че потребността от робство е не по-малко присъща на човешката природа от потребността от свобода. Казано по-откровено, монументът свидетелства, че душата ни народна плаче за господар, който да я стопанисва. Диктатурата може да бъде такъв господар, а демокрацията не може - по силата на своята органика диктатурата ни стопанисва, докато демокрацията (също по силата на своята органика) очаква от нас да се себестопанисваме. А това не е лека работа - от това може и да заболи.

---

*С незначителни съкращения - бел. ред.