С падането на Желязната завеса младо и старо тръгна да си търси късмета далеч от България. След 1989 г. напускането доби такива размери, че се превърна в национален въпрос. Днес родната диаспора никой не може да я изброи, а парите, които всяка година вкарва в българската икономика, я направиха един от най-големите чуждестранни инвеститори у нас. Както и ценен политически актив. Не мина дълго, и политиците осъзнаха, че сегиз-тогиз трябва (поне на думи) да приласкават онези, дето милеят за "бащини ми двори".

"До три години ще върна българите от чужбина", кълнеше се Бойко Борисов още през 2011 г. Колцина върна, не се разбра,



но броят им не ще да е бил внушителен,



защото Борисов си замълча. "Да създадем условия, които да допринесат колкото може повече предприемчиви хора да се завърнат от чужбина и да работят тук" - това пък е едно от любимите предизборни клишета на БСП. За ДПС и "Обединени патриоти" да не говорим - правата и интересите на българските граждани зад граница не слизат от устите им, макар че досега реално не са направили нищо за тях (националистите даже ги ограничиха в гласуването със законодателни промени, приети под техен натиск през 2016-а).

Въпрос на време беше и президентът Румен Радев да се включи в тази втръснала ни пиеса. Нали "олицетворява единството на нацията", както пише в конституцията. И как избра да го направи? Отиде на посещение в САЩ и докато провеждаше стандартните за подобни визити срещи с местни българи, изведнъж изтърси, че му се иска да събере глобалното българство в някакъв регистър.

За какво става въпрос? Да се създаде "информационен портал, в който търсещите работа в България наши сънародници зад граница да намират информация за възможностите за професионална реализация в съответствие със своето образование, квалификация и опит, а бизнесът - подходящите кадри за своите проекти". "За мен България ще е успяла, когато кажете на вашите деца да се върнат, за да учат и работят в нея", заяви Радев. Но побърза да свали от себе си отговорността за реализацията на своята инициатива с аргумента, че "никоя институция в България



не може сама да върне българите от чужбина



в родината". Причината била, че "това изисква национални усилия и отговорност от цялото общество за превръщането на страната ни в много по-привлекателно място за живот". И директно прехвърли работата по "изграждането и актуализацията" на въпросния портал върху външното министерство и задграничните му представителства, както и върху Българската агенция за инвестициите. Работата е там, че "изграждането и актуализацията" на подобен регистър ще бъде дълъг, сложен и скъп процес, който българските институции нямат капацитета да осъществят. В крайна сметка става въпрос за наистина глобална инициатива, която да обхване всички наши сънародници по света, имащи желание да създадат някаква практически ориентирана връзка с родните институции и бизнес. А външното министерство с намаляващия си човешки ресурс и бюджет, колкото да поддържа администрацията платена и сградния фонд във форма, дори и сега не може да се справи с базисните си задачи по обслужването на съгражданите ни в чужбина. Хората пък непрестанно се оплакват от незаинтересоваността и равнодушието на посолствата ни по света

А Радев и хората му вероятно си



представят своя регистър като електронната платформа



на ЦИК, на която българите от чужбина могат да се регистрират, за да гласуват у нас. Само дето ще го поддържа МВнР и ще го ползват професионалистите от чужбина, браншовите организации и фирмите. Звучи лесно, но ако питате ангажираните с това органи, ще чуете колко невъзможно е. Платформата на ЦИК е проста и ориентирана само към една задача - да събира заявления за гласуване. Президентският регистър се очертава да бъде нещо далеч по-сложно (поне така изглежда като замисъл) и само изясняването му като концепция вероятно ще отнеме години. Да не споменаваме, че ние и сега си имаме регистри, които обаче не вършат работа. В крайна сметка за какво е гражданският регистър на населението (ГРАО)? Имаме го, но не можем дори едни изборни списъци да направим като хората, защото за сънародниците ни зад граница на практика няма сигурна информация. В Държавната агенция за българите в чужбина пък има регистър на сдруженията, признати от нашата държава като представителни за общностите по места. От него се разбира кои организации могат да издават удостоверения за български произход (което е най-важната стъпка към "бързата писта" за получаване на българско гражданство). И друга полза от този регистър няма.

Извън чисто практическото измерение на инициативата на Радев остава и моралното. Още не бяха минали и три месеца, откакто встъпи в длъжност, и държавният глава



за малко да погази брутално правата на българите в чужбина,



след като неговата администрация тихомълком се опита да прокара поправки в изборното законодателство, с които се въвеждаше уседналост за парламентарните и президентските избори. Беше април и още управляваше назначеното от него служебно правителство, където очевидно той имаше решаващия глас за всичко. Планът пропадна, но скандалът беше колосален - огромен брой българи по света за малко да станат втора класа избиратели, а разцеплението между тях и хората тук още повече да се задълбочи. Самият Радев се измъкна сух от водата. При това благодарение на сегашните управляващи, които, в лицето на правосъдния министър Цецка Цачева, прехвърлиха отговорността на президентските съветници (като че ли биха направили нещо без него). Новината беше ефектна, но бързо се забрави поради непригодността си. Но въпросът остава: как Радев може да погледне в очите българите в чужбина и да се врича, че ще работи за тяхното завръщане, след като само допреди няколко месеца беше готов да ограничи политическите им права? При това с мъглявия аргумент, че трябва да се предотврати външна намеса в изборите.

Мащабен проблем като бъдещето на милионната българска диаспора изисква далеч по-сериозен замисъл, отколкото една чисто административна мярка като създаването на някаква информационна платформа. Но президентът е по-заинтересован от състоянието на изтребителите.