Покрай изборите в Германия обърнах внимание не толкова на резултатите, а на вниманието към тях. Резултатите този път бяха предизвестени и големи изненади нямаше. Въпреки това цял свят следеше вота, вероятно с почти толкова интерес, колкото и самите германци.

Въпросният интерес е мерило за значимостта на една страна в света. Всички планетарни медии писаха за дуела Тръмп и Хилари, всички пишат за сватбите и пасиите на принц Хари и другия, брат му, забравих му името... Ала кой е президент на Буркина Фасо или кога са изборите в Бангладеш не знае дори най-умният ми колега международник... Това е показателно тъкмо толкова, колкото е показателна съпоставката на мястото в новините относно неколцина ранени при атентат в Англия, да кажем, и на 50 убити при атентат на багдадски пазар. Такава е новинарската субординация - за важния се внимава, за маловажния - тц, вълци го яли.



А Германия е важна.



Тя е не само най-силната икономика в Европа, но и локомотивът на ЕС. Тази страна на два пъти се опита да застане начело на света с оръжие. И на два пъти се провали по такъв начин, че нашите национални катастрофи пред нейните изглеждат както биха изглеждали двама, извадени от катастрофирал автомобил - единият с изкълчен пръст, а другият - в полунасипно състояние. (Ние например излязохме от Втората световна без намаляло население, а Германия - съкратена с близо 7 милиона.)

Въпреки това днес нашите бедняци, нашата рома, па и не само те (експрезидентът Плевнелиев също е минал оттам) се стремят към Германия както сицилианци към САЩ в началото на миналия век. И не катастрофиралите германци дирят стандарт у победилата ги Русия, а милиони руснаци го дирят и намират в победената от тях Германия. Напират за бундесрепублик отвсякъде - босненци, албанци, турци, афганистанци, сирийци, тунизийци, кюрди, мароканци, иракчани, сърби, литовци, латвийци... какви ли още не. За България не напират, освен да минат, както видяхме. Въпреки че се отървахме от катастрофите само с изкълчен пръст, а Германия преди 70 години изглеждаше почти като Марс.

Този феномен, ще кажете, се обяснява с Плана "Маршал"... Но аз ще кажа, че това е малка част от обяснението. Със сигурност има и още нещо. От Първата световна немците излязоха с чувство на унижение и желание за реванш. Втората световна им смени чипа - от нещо се отказаха, а друго запазиха и подобриха. Запазиха важното - умението да се организират и трудят, и се отказаха от нацисткия рудимент в слогана "Дойчланд юбер алес". (Дано никога не се присетят за него масово.)



В резултат го получиха това "юбер алес" -



като стандарт и брутен продукт. И си мисля за трепета в гласа на онзиденшната победителка Меркел, когато погребваше Кол и говореше за него. Въпреки че го замени на поста му, тя каза онова, което казват всички - Кол беше архитект на нова Германия, пък и на обединена Европа. Този огромен мъж знаеше кое прави страната истински важна и притегателна - не водородната бомба в пещерата и не главите, сляпо вярващи, че ние сме "юбер останалите", а възможността отделният човек да добрува, защитен от закона. Кол също можеше да е обиден от националната злочестина - първата му жена, доколкото знам, е била изнасилена от съветски солдати едва дванайсетгодишна и хвърлена от втория етаж. Тя си имала проблеми с гръбнака после цял живот. Само че той тръгна да строи други политически парадигми. И Германия постигна с дисциплина и работа онова, което не постигна с танкове и оръдия. Затова сега й следим процентите и й интервюираме посланиците - и ние, и цял свят.

Само да не ме вземете за германофил - ничий фил с национална представка не съм, няма и да бъда. Обаче ми е мъчно, задето нашият кол се оказа друг - чворест и нетемелен. (Понеже е хубава тази дума - "кол", затова я спрягам така...) Та преди няколко дни един ученик би с кол учителя си в Садово. Всички помните случката. Ученикът нещо буйствал, учителката му извикала колега, а момчето се разсърдило и треснало извикания на помощ учител с кол. Видях въпросното циганче пред съда - изглеждаше просто момче, онемяло и ошашавено от случващото се с него. Видях и бордея на циганчето, и най-вече чух майка му ли, стрина му ли, която коментираше, че момчето си било добро, тя самата се чудела защо така... И момчето й не било виновно - сигур учителят го е провокирал нещо.



Ей там е нашият кол.



Да мислиш, че съществува такава провокация на света, при която е в реда на нещата да биеш учителя си с кол. И лекаря с пестници. Да си отваряш устата, за да го произнесеш. Това означава, че нашата страна не успя да се справи с управлението на собственото си население. В образователен, социален, трудов - всякакъв аспект. Поне досега.

Мат'ряла... - както казваше нашият темелен човек. Само че то - каквито темелите, такъв и мат'ряла. И обратното.