Към връзката с читателя през целия си живот съм се отнасял някак двусмислено и с присъщата ми извинителна небрежност. Принципно и осъзнато не отговарям на читателски писма, не се въвличам в изясняване на теми и обстоятелства, които веднъж съм написал и написаното съм отпечатал. В миналото това освен всичко останало бе и твърде трудоемко - помествах публицистиката си във вестници и списания, излизащи в немислими за днешната преса тиражи, а в текстовете си винаги съм оставял впечатлението, че към темата все още има нещо да се добави и че авторът е готов още днес да го продължи. Такова беше времето - хората пишеха, звъняха по телефона, редовно ме навестяваха в редакцията, че и вкъщи. Дълголетната си връзка с някои от тези читатели съм поддържал по един и същи начин: въпреки епистоларната си непристъпност, когато издавах нова книга, слагах по една в плик за всекиго от тях и му я изпращах с лаконичен автограф. Човекът научаваше, че писмата му се получават и се четат. Тогава това не беше проблем - тиражите го позволяваха, цените на изданията бяха достъпни. Понякога читатели ми изпращаха екземпляри с подчертани пасажи, с коментари - често несъгласни. Складирах тези книги (грехота е, че не сварих да ги разгледам досега) и ги възстановявах на подателите - пак по пощата. Днес това за мен е немислимо - и тиражите, и цените, и инерциите на възрастта го правят невъзможно. Все още получавам знаци от оредялата си публика и по тях се ориентирам за вибрациите между нас. След толкова години "Нерви и утехи" с изненада откривам, че ми телефонират и пишат хора, които се мяркат и във форума на електронното издание. Някои стеснително ми обръщат внимание върху това и обясняват причината - според тях интернет отдавна вече не им гарантира анонимност. Необяснимо остава за мен каква поверителност им обещават българските телефонни и пощенски услуги, та решават да се свързват по този начин.

Технологията на отношенията между автора и читателите на "Нерви и утехи" вероятно не е толкова любопитна, освен това е и с положителност архаична, доколкото е установявана в едно достатъчно отдалечено време. Традиционни са и темите, фактите и въпросите, с които аудиторията лениво бомбардира писателя. За правдата и кривдата, за доброто и злото, за престъплението и за възмездието, за греха и прошката - независимо от всички т.нар. промени, произтекли в нашия живот. Но, странно, напоследък между автора и читателите се настанява тема, която е нова и различна само по тревогата, която излъчва - в едно време, в което демонстративно не й се придава значение.

Истината!

Читателят винаги се е интересувал от нея. В най-баналните случаи - просто за да провери възможни ли са ужасите, които авторът описва. И по-точно - наистина ли са се случили? Възможни ли са тези злодеи, садисти, убийци, интриганти, подлеци, кариеристи, деребеи, физически и интелектуални чудовища в действителността, в която всички ние живеем и от която авторът декларира, че ги заимства? Защото едно е, ако това е продукт на развихрено без мярка творческо въображение, и съвсем различно е, ако е гребнато от живота. Такова, каквото се е случило и се случва там. Подобни въпроси са по-скоро част от рутината на нашата взаимност с читателя. Въпросът за истината такъв, какъвто се изправя днес, е друг: съдбовен, "генерален" и по-страшното: реторичен. В какъвто и смисъл да бъде зададен, той съдържа своя отговор...

Защо, пита един от най-отдавнашните ми кореспонденти, дори изпусната на свобода, истината не може да пробие в центъра на общественото внимание? Появява се разкритие, което нацията би трябвало незабавно да научи и от което следва, че тя трябва неотложно нещо да прекрати, да накаже или, наопаки, да подкрепи. Но то остава похлупено в някаква честна, но маргинална медия, никой не го научава, никой не го подема. Нещо повече - никой не го оспорва, нито го опровергава. Резултатът за обществото от тази истина е нулев. Няма цензура и - има.

Или, припомня друг, седят двама в телевизора, спорят, за гушата се хващат. Твърденията им са противоположни, а истината, по условие, е една. Възможно е и двамата да лъжат, но не е възможно и двамата да казват истината. Значи единият непременно е лъжец. Но какво от това? Няма да бъде установена правдата нито в този спор, нито в някакъв друг. Зрителят седи, гледа този разврат и ценностите му се ронят в пространството. Ботев някога бе сложил мото на един от своите вестници: "Свободата е мила, истината е свята". Мястото на истината е по-високо от свободата и въпреки че съм писал неведнъж за това, днес смирено осъзнавам, че ако и читателят е стигнал до него, то е не защото съм му го натяквал, а защото времето, съвестта и неговият човешки опит са го довели до това прозрение.

Облъчването на обществото с недостоверна информация, с неистинни внушения напълно се покрива с моите представи за прословутата напоследък хибридна война. Кой я води тази тази война, срещу кого? Или пък е просто срещу истината, която във всяко противопоставяне е най-опасният противник!

Защо сега избликва тази тема - сякаш по даден знак? Не е ли от подозрението, че всичко, на което се уповаваме, с което се захващаме, над което безсънстваме и превиваме гръб, изведнъж ще загуби своето значение, както става с числата, но също с човеците, умножени по нула? Ако истината няма стойност между нас, тогава и личните, човешките, и грандиозните наши начинания са обречени, те остават нулирани до усилването и победата на истината в обществото.

Нашите думи и спорове и боричкания около истината всъщност поддържат неувяхващите наши надежди. Но, изглежда, има значение какви са нашите думи, нашите гласове, нашите чувства. Каква е нашата страст, нашата отдаденост, нашата жертвоготовност. Нямаше изобщо да ви занимавам с това днес, но (вероятно и като честитка пред Деня на будителите) един читател ми е изпратил картичка с два стиха:

"На истината тиха веществото

единствено от вик се състои..."

Тези стихове са от мен. Доживях да ми ги припомнят...