Темата за корупцията в последно време доминира разговора за политика. Всички говорят за корупция - политици, граждани, медии. От разговорите при президента разбрахме, че първите ни жени и мъже са достигнали до евристичното заключение, че корупцията е проблем, който досега не е решен, и е необходимо да се вземат мерки. Разбрахме и че управляващи и опозиция са на различно мнение за това кой да ръководи поредния орган за борба с корупцията и какви точно да са неговите функции. Сякаш този орган ще даде окончателно решение на проблема. От разговорите в медиите личи леко недоверие към искреността на политиците. Разговорите в кварталната кръчма няма да ги цитирам от благоприличие.

Говоренето за корупция е интересно на социалните антрополози от средата на XX век. Според много от тях то изпълнява няколко много важни функции. На първо място - прави сложния политически свят разбираем за публиката. Всичко, което се случва в политиката, може да бъде обяснено с корупция, която пък от своя страна лесно се обяснява с алчността на политиците. Подобна версия удържа целостта на политическия свят, прави процесите в него предвидими и създава усещане за сигурност - нищо не може да ме притесни, защото знам какво и как се случва.

От друга страна, политическият елит също има полза от подобен разговор. Той му помага да се легитимира, да се саморазкаже като полезен, да потърси основания за съществуването си посредством борбата с корупцията. Покрай този разговор се формира и професионална,



експертна общност, която получава пари за това



(по абсолютно прозрачен начин). Ето така говоренето за корупция притежава изключително интегративни функции по отношение на равновесието на политическата система. Чрез него се маркират йерархии и социални роли, осигурява се широко поле на общ код между тези отдолу и тези отгоре. И това съвсем не се отнася само до системи като нашата.

Да си представим за момент ситуация, в която нещо се случва с корупцията и спираме да говорим за нея. И заговаряме, да речем, за неравенство и бедност. Подобен разговор би разрушил крехките консенсуси както в българското общество, така и вътре в политическия елит. А това би превърнало поддържането на равновесието много трудно. С други думи всички са съгласни, че има корупция, че тя е проблем и че този проблем трябва да бъде "адекватно адресиран", но никой няма интерес той да бъде решен, понеже разговорът за него дава смисъл на една доста противоречива и трудноразбираема система.

Други учени обръщат внимание на неформалните аспекти от политическия процес и често можем да открием твърдения, че в определени системи държавата е просто фасада, която маскира реалността на дълбоко персонализирани политически отношения, клиентелизъм и политическа корупция. Те наричат това неопатримониализъм и обикновено го свързват с личното право и клептокрацията. Негови ключови характеристики освен личните отношения като основа на политическата система са клиентелизъм и непотизъм, монополизация на политическата и икономическата власт и много слабо различаване на границите между публично и частно.



Всичко това са фактори, които подкопават формалните правила



и институции и отварят широки пространства за политическа корупция. В рамките на тази перспектива формалните институции на държавата са просто една празна черупка, а политическото безредие и деинституционализацията са целенасочена и печеливша стратегия за управляващите елити.

Политическата корупция в този смисъл е ключов аспект от функционирането на системата, тя е легитимна, обичайна част от всекидневните политически практики, очакван елемент на почти всички политически и социални взаимоотношения и втъкана в доминиращите обществени императиви. С други думи корупцията не просто не е отклонение, тя е норма, а корупционните взаимоотношения имат структуроопределящ за системата характер. Подобни оценки обикновено касаят ситуацията в страни от т.нар. трети свят, чиито общества и елити нямат претенцията за модернизация и принадлежност към клуба на най-развитите - и икономически, и културно. За добро или лошо такива анализи стават все по-валидни за България през XXI век, член на ЕС.

Тази системна корупция е трудно да бъде преборена (още по-малко със закони и органи) по няколко причини. Първо -



тя е входен билет за официалните ложи



на политическата и икономическата власт. Да откажеш да спазиш неформалния корупционен императив означава да откажеш да участваш във формалните властови процеси. Иначе казано, много е трудно да бориш корупцията отвътре, защото да влезеш вътре обикновено означава да се поддадеш на определени изкушения.

Един пример - аз съм активен човек, който иска искрено да посвети себе си на борбата с корупцията. Решавам, че най-ефективно ще бъде да го направя от трибуната на НС, откъдето не просто може да се чуе моят глас, но и да творя закони. За тази цел влизам в партия. По време на кампанията се оказва, че бизнесмен е дал пари на партията срещу насрещна услуга. В крайна сметка моите демократични пориви се оказват функция на интересите на спонсора.

Това ни води до следващия аспект на проблема - специфичните отношения между българската власт и българския бизнес, в основата на които стои структурата на икономиката, характерна за т.нар. бананова република. Огромна част от българския бизнес разчита на публични средства за своето съществуване. Това обикновено са обществени поръчки. Тази зависимост на бизнеса от властта създава такъв тип отношения, в които взаимната полза и услуга имат много по-голямо значение от формалните правила. От друга страна, международните фирми също не са безразлични към подаръците за властта - просто бизнесът си е бизнес, икономически изгодно е.

На следващо място идва и проблемът с бедността и задълбочаващите се неравенства. Те са предпоставка за всекидневна корупция, която от своя страна създава навик, споделено очакване и в крайна сметка култура на търпимост към подобен тип отношения. Гражданите много се ядосват на тези горе, че крадат, но този гняв някак се притъпява от полуосъзнаваната нагласа, че ако бяха на тяхното място, биха направили същото.

Към всичко това трябва да прибавим и факта, че огромна част от това, което наричаме и усещаме като политическа корупция, не е проблем от гледна точка на формалното законодателство. Това е така, защото, от една страна, то често няма как да засече тези отношения поради техния неформален характер, и второ - голяма част от законите са резултат от лобистки натиск, зад който у нас почти винаги стоят деформирани отношения.

Корупцията е част от социалната тъкан, от същността на политическата система и борбата с нея няма как да бъде ефективна с писането на закони и създаването на държавни органи. Когато структурите са деформирани, тогава на ход е политическото лидерство. Но възможно ли е да вменим на нашите лидери тази прословута политическа воля? Мисля, че е възможно. Политическият елит е консервативен по своята същност. Той би направил всичко, за да остане във властта. Чувството за самосъхранение го кара понякога да си спомня, че освен от своите спонсори той е зависим и от нас, избирателите. Просто мнозинството трябва да каже - ще ви избираме, но спрете да крадете. И ако този елит не спре, той много скоро ще бъде заменен с друг, който обещае да го направи. Изборите в Чехия са добра илюстрация.