Две дами на слънчева маса до прозореца разглеждат снимки в мобилен телефон. Опитвам да мина ловко в невидимата за тях част на салона, но засмяната барманка ми подвиква по име: имало оставен някакъв плик за мен. Аз едва я чувам в монотонния шум на сладкарницата, но г-жа М. ясно засича повикването: модерните слухови апарати регистрират всичко в звуковата среда. Виждам я как тежко извърта тялото си към мен, въобразявам си, че чувам скриптенето на снагата й в това старателно и усилно движение. По-лесно ще й бъде да се измести със стола, отколкото да терзае прешлени и стави, но тя не е настроена за икономия на телесни ресурси, ако не приемем за икономия това, че вместо да ми махне с ръка, ме повиква с пръст. Решавам, че ще бъде дребнаво да пренебрегна жеста, като се престоря, че не съм го забелязал. Не ми отива. Приближавам. Другата дама, г-жа Тр., отмества бастуна, облегнат на съседния стол, настанявам се между двете. Компанията, която жестикулира от дъното на залата, ще трябва да почака.

Опитвам да почерпя, жените отказват. Имат кафе в чашите, неудобно ми е да поръчам за себе си, след като нямам намерение да се задържам. Но момичето от бара ми носи обичайното и, значи, ще трябва да потърпя. В замяна, научавам всичко, което през годините на прехода съм изпуснал за живота на двете вдовици. Мъжете им бяха големци от културата, единият директор на издателство, другият - чиновник с необяснима власт. И двамата са на небето, и двамата много ме ценели, казват сега вдовиците. Това, че са ме ценели, не ме учудва особено, минавам го метър, но това, че са на небето, ме поставя в затруднение. На небето не отиват ли само добрите, честните и праведните? Тия двамата не трябва ли да са в преизподнята? Пак ли тая уравниловка - всички са на небето. И всички ще отидем при тях... Бяха играчи, кариеристи, опасно двулични мъже, пишеха ужасно и ги величаеха също ужасно. Разчистваха си пътя безмилостно, но



аз не бях на пътя им - нямам последствия



Жените се оплакаха, че вече почти не се виждаме, че "преди" поне на морето сме общували, сега е цяло чудо, ако се познаем на улицата. Това си беше чиста любезност, защото с тях не се виждахме и тогава, не общувахме и на морето: просто летувахме на различни "морета" - кой на "писателското", кой на някое друго, по-високопоставено. Тук г-жа Тр. се изсмя: "Много високопоставено, рече, уж напудрено, уж изискано, пък на чаршафите печат: "УБО". Трябваше да затворим темата.

Знаех си, че са по-възрастни от мен, но се оказа, че те се чувстват далече напред в годините. Жените вървят с поколението на мъжете си, средата им се беше разредила съвсем и за да не си говорим за покойници, обърнахме се към децата си. Пак не стана. Дъщерите им се бяха пенсионирали в чужбина, внуците им - и те там. Вместо да строят българския капитализъм, развиваха и укрепваха чужди такива. Но дамите някак не бяха ентусиазирани, не излъчваха щастие. "Беше време - изпъшка накрая г-жа М., - хората нямаха грижи, не брояха стотинките, не се стискаха, не се лишаваха. Вратите бяха отворени за всички. И още: надмогнали бяхме материалното, занимаваше ни духът..." Заговориха, пропагандата рукна (много неща си бяха истина, но звучаха като пропаганда), сякаш онова минало не бе си отишло, сякаш тепърва щеше да идва. Промениха им се израженията, гласовете, даже прешлените им не пукаха при движение,



отново бяха Голямото добрутро,



онова, което се бе разтворило в забравата. Не бяха бедни жени, не бяха изпаднали в нужда, заможни и задоволени вдовици бяха, но Голямото добрутро днес изглежда другояче, друг фасон има, даже неудобно е да се похвалиш колко важен си бил някога. И, сякаш за първи път, осъзнах защо миналото не си тръгва от нас - просто защото ей такива го държат за пеша и не му дават да си отиде...

Разбрах, че затова са ме извикали на масата си - да си поприказваме за хубавото неотдавна, как сме живели равни и честити, рамо до рамо, душа в душа. Горещяха се като пред избори, като че можех да гласувам за това да ги върна обратно в него: охолни, самодоволни и... важни. Сякаш не е имало грижи и проблеми, сякаш не е имало и тогава болка и неправда. Не беше същото, наистина, със сигурност имаше поне една разлика - тогава не сядахме на една маса и не си говорехме за живота. Много рядко се оказвахме заедно, в броени случаи, може би, и то по стечение на обстоятелствата. И като си го мислех, но не го казвах това, веднага се сетих за един от тези случаи, сетих се и така ме досмеша, че се задавих с хубавата лаваца, ти да видиш...

Така неудържимо засмян се сбогувах с дамите и се отправих към обичайната си компания. Седнах и продължих да се смея, не можех да си управлявам лицето. Такъв не ме познаваха на масата, мисля, че никой не ме е виждал толкова и заразително засмян. Бях принуден да обяснявам. Дочаках дамите да си тръгнат и на мъжка дума изповядах причината за тази веселба.

През онзи златен век на духовността и всеобщата задоволеност се засякох в тролея с по-напористата от тях. Не бяхме дори на здрасти още, но се знаехме, кимахме си при среща. (Работеше нещо в кръга около Людмила Живкова, но трудно ми е сега да кажа дали това беше преди или след смъртта на шефката й.) Тя видимо ми се зарадва и се устреми към мен, станах да й отстъпя място. Не искала да седи, каза, помоли да й покажа билета си. Взе хартийката, разгледа перфорацията - брой на дупките и разположение, извади от чантичката си тесте използвани билети и се захвана да ги сравнява. Отдели някакъв от тях, върна си ми моя и любезно ме заразпитва за Владо Голев - как е със здравето, издал ли е нова книга и пр. Голев ми беше главен редактор тогава, явно това бе нивото й на разговор, прати му поздрави.

Смая ме този епизод, не ме шокира. Но помня, че в тролея също ме развесели: и



Голямото добрутро се вози гратис,



дипли и плюнчи билетчета като жениците от простолюдието. Наистина сме били в нещо равни, чак да не повярваш.

Посмяхме се: където има големство, там има и излагация. Пък и клюката, макар и с изтекъл срок, бе автентична и сочна. В наши дни клюките и вицовете са някак недоизпипани, постни. После веселието секна. Имаше от какво. За да ни възседне, всеки нещо фалшифицира - или автобусни билетчета, или избори, или идеи. Нищо смешно няма, тъжното е повече. А след време, когато се разкрият днешните фалшификации, далавери и апашлък, нашите наследници - вместо да се разярят и побеснеят - и те като нас ще се посмеят, ще се повеселят с миналото.

В едно ще са прави - честният човек има право на превъзходство над мошеника.

Но вярвате ли, че такова време ще дойде? Сериозно ли?