Николай Василев завършва кино- и телевизионна режисура в НБУ. Режисьор и автор е на редица документални филми и телевизионни продукции. Дебютният му филм "Пътят на Мъдростта", 2004 г., е отличен с награда от фондация "Култура Аними". Следват още много награди - за филмите: "Исполин", за "Бетон" - специалната награда "Джеймс Баучер", "Приказки", 2010 г. - награда "Jameson" за най-добър късометражен филм на София Филм Фест; "Диагноза", 2014 г. - специална награда на фестивала "Българската Европа", "Пътят към Тива" за най-добър документален български филм на фестивала Masters of art, 2014 г. и др.

-----

- Г-н Василев, очевидно, съдейки по филмите ви, проявявате интерес към много различни типажи от нашето общество...

- Търся герои, които да са най-вече интересни на мен - да са хора с изразена индивидуалност, чрез които да пратя някакво послание.

- А какъв е героят от филма ви "Формулата на Тео" с предстояща премиера през тази година?

- Героят от този филм е един много чудат учител по физика - Теодосий Теодосиев от Казанлък. Преди години негов директор му казва: "Той използва погрешни методи, но постига отлични резултати". Отстрани, за обикновеното мислене на директора изглежда така - "погрешни методи", но този учител кара учениците си да изваждат от себе си скрити сили.

- На този ентусиазиран учител явно му се и подиграват, както разбирам.

- Той наистина е движен от истински ентусиазъм, а етимологията на името му означава - "богът отвътре". Може би точно това му дава сили да продължава с мисията си. Той, както и много други личности, които са извън обичайните стандарти, е поставен в ситуацията да бъде трудно разбран и приет. Но не могат и да го отрекат. Самият Теодосий се оказа също труден герой за филмиране...

- Но нали ученици му печелят международни награди, значи е качествен педагог!

- Да, начинът, по който преподава, ги прави креативни. Изважда техния потенциал, който при друг учител би бил приспан. Той внимателно подбира своите школници, формира кръжок с тях, обучава ги през учебната година, а през лятото прави семинари в планината. Там ги поставя в свръхситуации. За едно лято им поднася информация, която обикновено се учи за пет-шест години. И учениците я усвояват. Нарекъл е метода си на обучение "Метод за създаване на силов интелект". Именно този метод е докарал повече златни медали по физика, колкото Англия и Франция, взети заедно.

- Заговорихме на педагогическа тема, но това явно е важно и за вас, и за страната. А тези ученици реализират ли се някъде след това?

- Те по-късно стават водещи личности в сферите, към които се ориентират. Не всички се отдават на научна дейност, но там, където отиват, са много успешни. В София работи един от успешните му първи ученици - доц. д-р Иван Бъчваров, който е един от най-добрите ни учени не само у нас, но и в света - в областта на фотониката. В САЩ работи един от най-изявените ученици на Теодосиев - проф. Теньо Попминчев, който направи първия настолен рентгенов лазер. Един ден този човек със сигурност ще бъде номиниран за Нобелова награда, защото откритието му ще преобърне съвременната физика, химия, биология и т.н. То е инструментът, от който се нуждае човечеството, за да надникне в тайните на свръхбързите времеви процеси и свръхмалките пространствени структури.

- С такъв патос говорите за героите си... Нека ви питам тогава - имате ли чувство, че ние у нас не дооценяваме талантите си?

- Има една японска поговорка, че най-добрият шеф е този, който се обгради с гении. Така той принажда стойност, ако не е страхлив, че някой ще го измести. Тук е точно обратното.

- Силно изказване. Защо?

- Понеже се срещам и контактувам с всякакви нива на обществото ни.

- Е?

- И виждам как посредственият си има посредствено обкръжение. Може би още властва призивът за обединените пролетарии, а не за обединените гении. И понеже посредственият човек няма въображение и отговорност за бъдещето, той иска да консумира само едно настояще, в което да получава малките си материални удоволствия. Затова в нашата страна всичко е изкривено. Винаги си повтарям, че тук имаме "нещо като" политика, "нещо като" наука, "нещо като" социални грижи, "нещо като" култура... Всичко ни е "нещо като", защото много често се прави от "нещо като" човеци, т.е. недовършени индивиди.

- Много тежки думи за "елита" ни...Затова ли търсите и хора от "по-ниските етажи", по-онеправдани социално?

- Аз не се ограничавам в героите си, търся някакво по-необичайно мислене и живеене... Търся си златни прашинки от всички поприща.

- Във вашите герои се забелязва идеализъм, понякога те отстояват мизерията си.

- За киното не е интересно там, където нещата са в един тон или гладки. Трябва винаги да има нещо, някаква гънка, сянка... С еднолинейни хора няма какво да направя. Героите ми не са наивни, имат си свой свят, който е толкова реален, колкото е реален светът на всеки друг.

- Защо мислите така?

- Защото физическата мизерия е много по-симпатична, отколкото емоционалната, мисловната или духовната мизерия.

- Но срещате и много изявени фигури, нали?

- Срещам се и с много прогресивни хора, такива, които са успели и прокарват светлината напред. Такава беше срещата ми със световното клавирно дуо Аглика Генова и Любен Димитров, които скоро получиха най-престижната награда в света на класическата музика.

- Изглежда търсите духовността в различните й прояви, сещам се, че първият ви филм беше за Ваклуш Толев.

- Първият ми филм "Пътят на Мъдростта" ми е много скъп, защото ми създаде посока. Още с него попаднах на възможно най-интересния герой. Един мъдрец, който е имал изключително интересни житейски събития в своя живот през три епохи. Говореше неща, които противоречаха на цялата ми дотогавашна представа за света. Бил е политически затворник и вместо да е гневен и сърдит, както всички останали, твърдеше, че за него няма страдание, има развитие. Казваше, че човекът не е грешник, както ни внушават официалните "духовности", а е бог в развитие... Усещах интуитивно, че е прав, дори когато твърдеше след всичките си житейски голготи, че "нямо зло, има нееволюирало добро". Видях в негово лице, че духовността може да изглежда по съвсем нормален начин. Не е нужно някой да ходи по вода и да върши чудеса. Видях, че мистичността може да е реална.

- В днешното комерсиално време как успявате да убедите продуцентите, че темите за такива хора са важни?

- Не с всички успявам. Но съдбата ме среща с подходящите. Гледам да не насилвам събитията, оставям нещата донякъде да се случват. Избягвам хора, които са зомбирани от политиката и властта.

- Но политиката и властта не са ли най-важното, което определя живота ни?

- Ние сме в постматериалистически стрес. Това, което сме преживели или по-скоро не сме, сега го изживяваме по най-примитивния начин. Не значи, че то няма да се култивира, но трябва да минат години. Според мен са ни необходими осъзнати хора - водачи. Хора, които живеят с идеята да направят нещо за развитието, а не само да консумират. В момента имаме водачи с психология на пирати. Занимава ги да ограбят поредния кораб. Живеят без съзнание за твърда земя, т.е. за правила и принадлежност към някакви ценности.

- И какво следва?

- Ами дори и да си свестен, като наблюдаваш как се ограбва и се подменят ценности, какво може да направиш? Единственото, което можеш да правиш, е да продължаваш напред в своята си посока, ако имаш такава.

- Значи сега страдаме от липсата на личности с идеали ли?

- Имаме наследен страх от личности и недостиг на идеи. И съпътстващата ги всепозволеност.Тази всепозволеност не изгражда структури в човека, по-скоро поражда едни анархисти, които няма да имат идеята за държава, а ще се оглеждат за поредния кораб за ограбване. Но аз съм оптимист и мисля, че на планетата предстоят нови, чисто духовни и еволюционни тенденции. Това ми дава стимул да работя, да скитам и преминавам ограниченията на традициите.