|
------
Да си богат никога не е било лесно. Бедните никога не са обичали богаташите, тъй като смятат, че те живеят за тяхна сметка, властта пък не обича богатите, тъй като сама е принудена да съществува за тяхна сметка. Средните класи пък винаги са мислели, че богатите хора искат да докопат властта. Традиционно богаташите са смятани за опасни хора и с тях винаги периодически са се борили. Ако борбата е била успешна, то държавата се изправяла пред икономически крах. При неуспех пък се сривала политическата система. Независимо от това борбата винаги се е водила, тъй като управниците не знаят как по друг начин да вдигнат рейтинга си.
Древните общества не са били стабилни и социално осигурени и много хора са предполагали, че
на благоденствието му пречат две неща
- прекомерната бедност и прекомерното богатство. Тъй като във всички времена бедността не могла да бъде победена, обществените представители атакували интересите на заможните хора.
Гоненията срещу богатите започват още от древна Спарта. Според легендата, политик с името Ликург отстранил класовото неравенство след тотално преразпределение на собствеността. "Ликург решил да изгони наглостта, завистта, злобата, разкоша и най-болните недъзи на държавата - богатството и бедността. Той убедил спартанците да обединят земите си, а след това отново да ги разделят и да охраняват имущественото равенство", пише един древен историк. Нещо повече, Ликург заменил златните и сребърните монети с тежки и неудобни железни късове, които при цялото си желание не могли да бъдат наречени конвертируема валута. Той също така забранил на спартанците да обядват у дома и организирал скромни общи трапези. Последното нововъведение не се харесало на един от богаташите и той дори избил едното око на Ликург. След което обаче страстите утихнали и всички заживели по новите правила. Първият резултат от политиката на Ликург бил крахът на спартанската икономика, тъй като хората не можели да купят нищо от другите народи, а и търговският поток към Спарта секнал. В дългосрочна перспектива ефектът от нововъведенията бил още по-плачевен. Ако другите древногръцки градове дадоха на света голям брой учени, философи, скулптури и поети, то Спарта си остана в историята като сбирщина от села, където живеели намусени воини.
Ако в Спарта на икономическите показатели се обръщало малко внимание, в Рим източникът на обществената нестабилност се намирал точно в икономиката. Там пак за всичко обвинявали богатите. Още Катон /същият, който постоянно призовавал за унищожаването на Картаген/ заявил, че богаташите изкуствено вдигали цените на пазара. Той веднъж дори възкликнал: "Удивително как още съществува град, в който рибата струва по-скъпо отколкото един бик!" Катон се опитал да се бори с изтичането на капитали извън Рим, като ограничил вноса на източни тъкани, вавилонски килими, и други "гнусотии", които купували разглезените римляни. Те плащали на чуждите търговци със злато, което безвъзвратно изтичало в чужбина.
Римският император Тиберий също обвинил на свой ред богатите граждани, че се виновни за недостига на оборотни средства. Наказанията срещу виновниците, в които намирали спестени сестерции, били драконовски. На тях им се отнемали не само парите, но и цялото имущество. Изплашените богаташи веднага изискали от длъжници парите си и кредитната система на империята рухнала. Самият Тиберий обаче направил добро състояние.
Тези гонения продължили и при неговия наследник Калигула. Като начало той провел няколко показни процеса срещу тези, които според него не си плащали данъците. Калигула определял лично сумата, която дължал определен богаташ, и сам ръкодоводел процесите. Това продължило, докато хазната не се напълнила. Калигула измислял и други начини. Веднъж, по времето на един търг за гладиатори, той забелязал как един богат римлянин постоянно дремел и кимал с глава. Императорът заповядал да зачитат всяко кимане за съгласие и по този начин богаташът придобил 13 гладиатори за астрономическата сума от 9 милиона сестерции. Калигула обаче бързо изразходвал обществения кредит и в един прекрасен ден бил заклан от собствените си центуриони.
На другия край на света нещата не били по-розови. През II век Китай преживява редица държавни сътресения. Тъй като императорът Дун Чжо бил прекалено млад, страната била управлявана от съвет на богатите евнуси. Но не всички им се подчинявали. Един от сановниците дори посъветвал императора: "Обесете евнусите, сложете главите им на показ, щедро наградете извършителите, съобщете в страната и само тогава в Поднебесната империя ще настъпи спокойствие". Императорът обаче не послушал този съвет и с нещата се заела армията. Военните избили евнустите, обезглавили над 1000 богаташи в старата столица Лояна и си присвоили имуществото им. Те се опитали да сторят същото в провинцията, но там богатите хора се организирали и защитили с оръжие в ръка състоянието си. В резултат на това вместо спокойствие император Дун Чжо получил дългогодишна гражданска война, в която загинал.
Страхът от Бога
През XV век Флоренция била сърцето на европейския Ренесанс, където процъфтявали изкуството и икономиката, но бюджетните трудности довели до падането на стандарта на живот и гражданите започнали да търсят виновни. Врагът бил изобличен от красноречивия и самовлюбен монах Джироламо Савонарола. Той заявил, че богаташите се увлекли прекалено много по изкуството, скулптурата и живописта, като при това забравили заръките на светата католическа църква. Монахът дори обявил, че има пряка връзка с Господ и контактува с него. Той заплашил богатите флорентинци с Божията ръка и ги накарал да променят начина си на живот. Бил толкова убедителен, че му повярвали дори враговете и голяма част от населението на Флоренция, за които не може да се каже, че били невежи. Карнавалите и празниците били забранени, всички започнали да носят монашески дрехи. Нещо повече - жителите на града изгаряли масово книги, картини, мебели, дрехи и други вещи, които не се вписвали в новия начин на живот на монаха Савонарола. За три години той успял да разбие икономиката на Флоренция и да настрои против себе си гражданите на града и папата, когото нарекъл Вавилонска блудница. В края на краищата монахът бил арестуван от посланици на Светия отец, изтезаван и обесен на площада във Флоренция. Старите нрави бързо се върнали в града, но икономическата и политическата мощ на републиката били безвъзвратно загубени.
Партитура на закона
Времената се промениха, но парите както и преди носят повече нещастие, отколкото удоволствие. Кралят на Франция Луи XIV, който влезе в историята като "Кралят Слънце", също започнал царуването си с борба против самозабравилите се олигарси. Печална е историята на върховния интендант /главния финансист/ на краля - финансовия гений Никола Фуке. Този министър бил толкова добър в печеленето на пари, че осигурил огромни приходи за Франция. Проблемът бил, че той се разпореждал с хазната, все едно е лично негова. Фуке си построил разкошен дворец във Воле-Виконт, който струвал 18 милиона ливри, при положение, че годишният му приход бил 600 000 ливри. Той също така се помислил за недосегаем и предложил на любовницата на Луи, Луиз дьо Лавалиер, да преспи с нея за сумата от 200 000 франка. Тя веднага разказала за неприличното предложение на краля, което преляло чашата. Фуке бил предупреден, че ще бъде арестуван, но се смятал за недосегаем и не придал важност на съобщението. На следващия ден той бил задържан от отряд кралски мускетари, който бил командван от младия офицер от гасконски произход с фамилия Д'Артанян. Войниците му направили обиск във всички имения на финансиста. Следствието срещу Фуке траело 38 месеца, след което той бил осъден за разхищаване на държавни пари и изпратен в заточение. Кралят обаче бил засегнат от прекалено леката присъда и я променил на доживотна тъмница. Остатъка от живота си Фуке прекарал в единична килия, охраняван от същия Д'Артанян, който получил чин капитан на кралските мускетари за ареста. С падането на финансиста Луи XIV получил цялата власт и управлявал както сметне за добре. От 54 години управление "Кралят Слънце" воювал в продължение на 30 години с повечето силни държави в Европа по това време.
Подобни нападения срещу богаташите в различни страни ставали винаги, когато короната се опитвала да получи цялата власт, като някои конфликти били доста кръвопролитни. Английският крал Чарлз I не могъл да намери общ език със своя парламент, който според английските закони има привилегията да събира данъците. Кралят разпуснал парламента през 1625-1626 г., но като се лишил от омразните депутати, той лишил страната от финансови постъпления в хазната. Монархът решил да заобиколи закона и се опитал да събира сам данъците. Един от най-богатите земевладелци на Англия, Джон Хемпдън, отказал да даде заем на краля и бил пратен за кратко в затвора. После той бил избран за депутат и оглавил опозицията срещу монархията. Противостоянието между крал и парламент завършило с Гражданска война през 1642 г. Кралят я загубил и на 30 януари 1649 г. бил обезглавен. Джон Хемпдън, който събрал и въоръжил свой собствен полк, също не доживял края на войната, той загинал в едно от сраженията. Повече никой не посягал на привилегията на английския парламент, което оказало положително влияние на икономиката на страната. Това позволило на Англия да спечели войната с Франция на Луи XIV.
Да си носиш кръста
Времето на абсолютните монарси бе сменено от ерата на научния прогрес и свободния пазар, но богатите хора отново предизвикваха завист и страх. В страните с демократична система на борба с богаташите се надигаха с невероятен ентусиазъм, достойен за монаха Савонарола. Последните десетилетия на миналия век бележат икономическия възход на САЩ. Локомотивите на американската икономика бяха корпорациите и тръстовете. Точно тяхната дейност предизвика тревога сред американците, които видяха заплаха за американския начин на живот.
Първи започнаха да се възмущават фермерите от Средния Запад, които не бяха съгласни с тарифите за превози по жп линиите. След фермерите се надигна интелигенцията, която бе обезпокоена от това, че богаташите подкрепят ту демократите, ту републиканците. Фермерите дори създадоха своя Популистка партия, в чиито редове се оказаха над 1 милион души, което доста обезпокои традиционните партии в САЩ. Затова на 2 юли 1890 г. Конгресът прие антимонополния законопорект на сенатора Джон Шърман, който забраняваше съюзите и обединенията " с цел ограничаване на търговията между щатите". Шърман предупреди: "Държавата трябва да обърне внимание на недоволните маси, иначе се пригответе за социализъм, комунизъм или нихилизъм!".
По принцип сенаторите и конгресмените не бяха врагове на монополистите и им желаеха доброто. Но през 1901г. анархистът Леон Чолгош застреля президента Уилям Маккинли, който лобираше изключително в интерес на корпорациите и тръстовете. Затова във Вашингтон смениха тактиката. Следващият президент Теодор Рузвелт се насочи изключително към борбата с монополистите. Той унищожи империята на Морган и няколко по-малки корпорации. Така политическата власт отстоя своето право на управление, като жертва няколко корпорации, а монополистите разбраха, че не трябва да предизвикват обществото с желанието си да поръчват музиката в страната.
XX век видя немалко социални експерименти, по време на които се опитваха да построят всеобщото щастие за сметка на подтискането на интересите на богатите хора. Такива опити рядко носеха икономически плюсове, но почти винаги даваха моментален политически ефект. За това едва ли подобна стратегия някога ще загуби актуалност.
-------
КАРЕ
Българската Атака срещу богатите
Емил Райков
В България, особено през последните години, "борбата с богатите" обикновено е само в лозунгите по митингите , в популистките тези на една или друга политическа сила и в репликите, които гарнират поредната идея за конфискация на незаконно придобитото.
До 1989 г. "богатите" се гонеха с глава III от Закона за собствеността на гражданите, в която бе описано как тричленка може да даде на съд всеки, който се е замогнал чрез "нетрудови доходи". Това заклеймяваше всеки опит за частна инициатива, както и всякакви опити за спекула в добрия смисъл на думата. Нещо, което пък от 10 ноември 1989 г. е повече от хубаво нещо.
Е, истината е, че всеки, който е гледал "Опасен чар" ще каже, че държавата е била лъгана от "частни предприемачи", които чрез "куче-касичка", "прасенце-касичка" или пък от гоблен "Мона Лиза" са печелели хиляди и милиони.
Разбира се, въпросният закон изобщо не се насочваше срещу велможите от партийната каста, които живееха в огромни апартаменти, обитаваха още по-огромни вили и караха луксозни автомобили.
Сигурно мнозина вече са позабравили как на хилядни митинги се искаше "отнемане на имотите и милионите на партийната мафия", национализация на имуществото й, вкарване в затвора на "богатите комунистически велможи". Нищо подобно не се случи.
Така или иначе обаче истински видимите богати хора в България се "родиха" след 1990 г. Едни натрупаха първия милион "с рязане на подводници", други чрез "открития", трети чрез "работа в чужбина", четвърти посредством "успешни борсови спекули" , пети с "труд" и т. н.
Разбира се, за огромната част от хората бе повече от очевидно, че немалка част от новобогаташите са спечелили парите си с незаконни сделки, рекет, контрабанда и ред подобни. Затова и обикновено опитите и заканите на властта да отнемат имуществото им обикновено се посрещаха едновременно като популизъм, но и като някакъв вариант за що годе прилична социална справедливост.
Естествено 15 години не стигнаха на поредица от управленски екипи да измислят някакви законови мерки. Нещо повече, на няколко пъти бяхме свидетели и на откровено популистки операции срещу богати бизнесмени, за които и досега остава привкуса за саморазправа и политическо изнудване.
В последните три години бе направен опит да се задейства прастарият Закон за собствеността на гражданите (ЗСГ) и бяха образувани няколко дела за отнемане на имоти срещу емблематични фигури от джунглата на организираната престъпност, които парадираха с богатството си. Последните обаче направо си се подиграха с властта като обясняваха, че имуществото им било подарено от бивши полицаи, или пък взели на заем от един или друг футболист и бизнесмен, или пък, че било от производство на картофи и какво ли още не.
Така например в един от малкото успешни атаки по ЗСГ семейство не можеше да докаже близо 500 000 лв., имоти и коли. И тяхното обяснение беше, че са спестили парите от социални помощи.
Нещо повече. Почти всички, за които имаше съмнения, предположения или данни, че са натрупали несметните богатства с престъпления, буквално успяха да ги легализират.
Междувременно бе приет закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност. Той предвиди възможност да се образува отделно от започнало наказателно производство дело, по което да може да се отнемат имоти, коли и пари над 60 000 лв. на лица, обвинени в три дузини изредени престъпления. Този закон бе посрещнат на нож и възприет от мнозина като възможност за разправа с богатите. В същото време обаче той все още не е задействан и е някак предварително да се говори, че ще е насочен единствено към "честно забогателите".
Отскоро и прокуратурата говори за олигарси, новобогаташи и тяхната власт. Последните пък говорят, че всъщност първите са новите олигарси. Изобщо...
Всъщност изобщо не е далеч времето, в което и другите клонове и кланове на магистратурата говореха как богати хора с много пари се опитват и слагат по върховете на системата свои хора и "храненици". Даваха се и примери с това как богат разследван бизнесмен обяснявал, че му е все едно дали го проверяват, защото скоро щял да купи цялата институция с все чистачките. Но винаги е било само говорене.
В България всичко е някак изкуствено и "надуто като балон" - нито богатите са ни богати, нито атаките срещу незаконно забогателите са атаки.
И още нещо. Все още у нас управляват политиците и партийците, а не богатите. Независимо, че постепенно между едните и другите разликата се скъсява. Докато се припокрият. И тогава властта няма да се бори със себе си. И ще се замаже кой честно, кой по-малко честно и кой незаконно е станал богат. И всички ще са в "кюпа на народното недоволство".
И тогава идва времето на популистите, а нищо чудно и на партизаните.
|
|
|