В последното десетилетие от обозримото ми писателско минало все по-често си спомням една снимка, която, по проклетия си навик да пропускам или губя, напразно опитвам да намеря и да я представя на родолюбивия читател. Тя се появи в столичен вестник във времето на митингите, на трескавото сплотяване около лумналата в народа мечта за демокрация, на простодушните демонстрации за принадлежност към бъдещето, които хората изразяваха, обзети от надежди и нетърпение. Търсех я тази снимка не много енергично, възможностите ми не бяха безкрайни, имах си и друга работа. Можеше да се открие в документацията на онзи вестник, ако си го спомнях кой е. Не съществуваха още компютърни архиви, обърнах се към познати колеги. Никой не ми свърши работа. Честно казано, облягах се на житейския си опит: ако нещо е толкова важно и необходимо, то задължително излиза отнякъде. И това не се потвърди. Веднъж-дваж, в различни текстове от тогава съм "преразказвал" този кадър и имаше читатели, които си го спомниха, но не посочваха източника. Пак там бях обявил награда, за онзи, който ми го открие - картинка от известен български художник. Същият резултат. Могъл съм просто да ида в някоя библиотека, но кой да ти каже. Значи все пак не е било тъй важно за мен да се добера за снимката. Важно стана сега, неотложно стана. Изминалото време й придаде ново, символично, дори зловещо значение.

На снимката няколко граждани, по-скоро млади, отколкото улегнали, по-скоро интелигенти, отколкото пролетариат, опъваха пред обектива лаконичен плакат: "И Видин е в Европа!". (Удивителният знак тук е от мен. Не съм сигурен имаше ли го в надписа.) Забравил съм колко души бяха, но помня, че всичките гледаха в обектива, сякаш за да потвърдят достоверността на надписа: да, Видин е в Европа. Дали искаха да й припомнят това, дали да я информират за собствената й география? Или просто обявяваха, че най-главното е вече извършено и Видин, както и всичко друго в България, се е "завърнал" на континента? И че започва новото летоброене - един европейски Видин на брега на хубавия син Дунав, Булевардът на Европа? Ех, момчета...



Съблазнително беше да имаш тази снимка след време



Да издириш хората с плаката. Да проследиш съдбите им след онзи миг пред обектива: кой е успял и кой е претърпял крушение, кой е останал в България, кой се е изнесъл. А също и кой е сбъднал мечтите си, кой ги е намразил. Страхотна писателска задача - особено когато се разбра, че Северозападът служи на Европа единствено, за да й бъде най-бедна провинция. Но не се откри снимката и ми е минавало през ума, че така е по-добре. Каква полза след толкова години да посочиш едни наивници, хора без вина, без грях - и да ги изложиш на присмеха на времето? Но снимката продължи да ми липсва.

Тази липса се усили в сегашните зимни дни. Удвои се, удесетори се. Гражданите на Видин излязоха на софийския път, развяха знамена и навириха плакати. И между тях: "И Видин е в България". Изминал е четвърт век и плакатът се е сменил. Тези хора вече не се борят за Европа. Те се борят за България. Да влязат ли, да останат ли? В някои надписи името България е заменено от трикольора.



А един от тях е странно видоизменен: "Видин все още е в България."



Ясно, борят се да останат. Борят се за път, който да ги свързва с нея. Те вече не споменават разцвет, инвестиции, обновление и достоен живот на европейски и български граждани. Искат тунел под Петрохан и приличен път да ги приближи до... страната им. Искат път, по който да ходят на работа... в София. За нещо като пъпна връв, по която някак да се хранят. И идат със знамена и с плакати - и с надежда, че ще ги припознаят...

Стана ми студено и самотно. Каква пропаст между предишната и днешните снимки. Какъв обратен резултат в планове и въжделения! Каква унизителна принуда: да напомняш на държавата си, че си неин! Неин какво? Неин Северозапад...



Видин - (не)видим.



И всичко от него до Искъра - също. Как се присмяха политиката и пропагандата на втрещяващата идея чрез референдум Северозападът да се отдели, дори да мине към съседна държава! Отпуснаха й някаква ирония, дебелашки сарказъм, престорена почуда. А това бе отчаян вик за помощ. По начало повечето крайни жестове в човешкия живот са преди всичко молба за внимание и за съчувствие. Да се надникне в този разорен, опустошен от корупция и безочливи правителства български край и да направи самодоволната държава поне толкова, колкото и най-ленивият прави за частите на тялото си. Напусто.(Вие не знам, но аз ясно чух как държавата промърмори: "На Северозапад да лапат лапад...") В такъв случай старите снимки вече няма да ни трябват. Но днешните плакати да запазим. Да ги оставим на потомците. При тези балкански орисници, нищо чудно в някой утрешен век бъдещите историци да ги извадят като писмени документи, че тези градове и тези земи някога са били български. Ние в това сме най-добри...