От началото на прехода и особено след като свободата на словото в България се срина от 36-о до 113-о място в световен мащаб (в момента е на 109-о), теренът на журналистиката стана особено хлъзгав.

Правото да информираш и да бъдеш информиран, гарантирано от Хартата за правата на човека и конституцията, се оказа изключително неудобно за медийни субекти, които не биха желали да бъдат осветявани. Стигна се до абсурда медии да бъдат давани под съд за официална информация, разпространена от държавни институции, а няколко такива дела стигнаха до Европейския съд по правата на човека в Страсбург, след като български съдии осъдиха пишещите. Муха и министър може и да се убиват с вестник, но и



вестник вече се убива много лесно.



През годините неведнъж журналисти бяха викани на разпит, за да посочат източниците си, а при всеки огромен скандал по високите етажи на властта прокуратурата не разследва евентуалните престъпления на управляващите, а започва издирване на начина на изтичане на информацията. И в крайна сметка си затваря очите за всички известни случаи на търговия с влияние.

Мнозина във властта все още живеят със заблудата например, че могат да диктуват заглавия на журналистите. Наскоро по дело срещу два електронни сайта в Бургас съдията, осъждайки медиите, препоръча "подходящи" заглавия за инкриминираните дописки. Едното от тях се състоеше от 19 думи, без да се броят съюзите и предлозите. Поради неговата изключителна абсурдност го цитираме: "Бургаският окръжен съд уважи протеста на прокуратурата и взе мерки за неотклонение "задържане под стража" спрямо обвинените за нанасянето на побой над охранител в дискотека "Джубокс" бургазлии". Същият съдия се мотивира и с това, че някогашният обвиняем вече бил оправдан.

Преди няколко години председател на столичен съд директно изиска, когато се пише за оглавяваната от него институция, статиите да му се изпращат за одобряване на заглавията. Не един и двама интервюирани имат претенции за заглавието на интервюто си, без да осъзнават, че



това е право единствено на редакцията.



Журналистиката е ходене по тънък лед и посегателствата върху нея не са рядкост. Самият министър-председател точно преди 5 г. заяви на група репортери, че още днес може да разпореди на службите да образуват на всички тях дела.

За да обрисуваме картината на свободата да се информира, се обърнахме към медийни експерти, съдии, адвокати, както и към съдебната практика на Страсбург. Техните мнения очертаха границите на свободата на информиране, често престъпвани от политици, прокурори и съдии.

Държавата трябва да осъществява баланс между презумпцията за невиновност и интереса към публичните фигури и дейността на правораздавателните органи, смята адвокат Александър Кашъмов. Журналистите имат право да разкрият информация, която е в публичен интерес. Стига словото да е отговорно, да няма прекрачване на границите и някой да бъде изкарван виновен без окончателна присъда.

Според Кашъмов не би следвало да се носи наказателна отговорност за журналистически разследвания, в които няма потвърждение от официален източник, стига репортерската работа да е свършена добросъвестно. Практиката на съда в Страсбург сочи, че



журналистическото разследване не може да се оценява като прокурорското,



което би трябвало да издържи в съда, нито пък да се изисква влязла в сила присъда, за да бъде публикувано. Когато медиите имат информация от обществен интерес, те трябва да публикуват, тъй като това е не само тяхно право, но и професионално задължение в качеството им на обществен страж, заключва адвокатът.

И прокурорите, с които "Сега" разговаря, смятат, че трябва да се намери баланс между презумпцията за невиновност и свободата на словото и правото на гражданите да бъдат информирани. "Това са еднакво значими права. Като правото на информация е стълб на демокрацията. Без право на информация няма демокрация", обясни обвинител, пожелал да остане неназован.

Журналистическата работа не е да се прави копи-пейст на съобщенията на прокуратурата и съда. Това обезличава журналистиката, разсъждават обвинителите. Според тях не би следвало репортер да бъде осъден за това, че е цитирал съобщение на прокуратурата. Нито пък, че е разкрил самоличност на обвиняем, която прокуратурата не съобщава, или съобщава само с инициали. Проблемни биха били публикации, в които се правят квалификации - например някой да бъде наричан убиец, преди да има влезла в сила присъда за убийство.



На по-особено мнение са някои съдии



"Позоваването на официален източник не дава право да се разпространяват клевети", смята Методи Лалов от Софийския районен съд. Той обяснява, че когато журналист се позовава на официален източник, съдържащ непроверена и клеветническа информация, може да бъде съден. И дава пример: ако например от пресслужбата на прокуратурата официално обявят, че някой е убиец, а той няма окончателна присъда за това, разпространяването на това съобщение прави медиите уязвими. Лалов признава, че практиката на Страсбург е точно обратната. Съдията все пак е на мнение, че при всички случаи, когато репортерите обяснят, че става дума за висящо производство и истината ще бъде изяснена в бъдещ процес, това е абсолютно добросъвестно изпълнение на задълженията им и не може да бъде наказано. Според него, ако в официалните източници са посочени инициали и период на заемане на длъжността на някой обвиняем например, не е проблем медиите да цитират името му. Той е категоричен, че репортерите имат право да разследват, дори когато обвиняем за престъпление бъде оправдан, и не бива да носят отговорност за публикуването на такава информация. "Обществото има право да знае и за съдебните грешки", е аргументът му.

Съюзът на съдиите, който защити бургаския съдия, осъдил сайтовете заради заглавия, обяви наскоро, че



правото на свободно изразяване не е безгранично -



упражняването му не може да засяга по неправомерен начин други, също защитени от закона права. Според организацията протестът на бургаските журналисти, последвал първоинстанционните присъди, оказва натиск на втората съдебна инстанция. Съдиите съжаляват, че не е намерен баланс между презумпцията за невиновност, правото на изразяване, правото на информация и правото на личен живот.

"Важният въпрос е за това къде е границата при отразяване на съдебни процеси. В никакъв случай не трябва да се стига до ситуации, в които държавни органи да запушват устата на журналисти или да въздействат с други средства на медиите. Ние вярваме, че демокрацията умира на тъмно и затова е нужно да има светлина, идваща от средствата за масово осведомяване. Хората имат право да знаят какво се случва както в държавата, така и в съдебната зала. Но също така заставаме зад тезата, че, носейки огромната отговорност да информират гражданите, медиите трябва да имат етични правила и при отразяване на случаите на свой ред да черпят вдъхновение от установените международни стандарти и от решенията на ЕСПЧ", гласи позицията на Съюза на съдиите.

На друго мнение е адвокат Михаил Екимджиев: "Свободата на словото е насилена в случая. Съдията се е попрестарал. Когато се позовава на официален източник, журналистът няма нужда да проверява достоверността на информацията. Самият факт, че обвиняемият е оправдан, не прави информацията клеветническа."



ПРАКТИКАТА НА СТРАСБУРГ



Допустима е известна степен на преувеличение и дори провокация



"От особено значение е жизненоважната роля на "обществен страж", която пресата изпълнява в едно демократично общество. Въпреки че тя не трябва да прекрачва определени граници, по-специално по отношение на репутацията и правата на другите, нейно задължение е - по начин, съобразен със задълженията и отговорностите й - да предава информация и идеи по политически и по други въпроси от обществен интерес

Трябва да се има предвид, че новината е нетрайна стока и забавянето на публикуването й, дори за кратък период от време, може да я лиши от цялата й стойност и интерес.

Нормално е пресата да има право да разчита на съдържанието на официални изявления, без да е длъжна да провежда независими проучвания. Журналистите могат да докладват за събития, базирани на информация, събрана от официални източници, без необходимост от допълнителна проверка.

Съдът отбелязва, че нито той, нито националните съдилища могат да наложат на пресата собствените си виждания за това какви техники на писане следва да бъдат използвани в конкретен случай. Освен това от журналистите не може да се очаква да са напълно обективни и е допустима известна степен на преувеличение и дори провокация.

Ако националните съдилища прилагат прекалено строг подход към оценката на професионалното поведение на журналистите, те могат неоснователно да ги възпрат да изпълняват функциите си да информират обществеността. Ето защо съдилищата трябва да вземат предвид възможното въздействие на техните решения не само по конкретните дела, но и спрямо медиите като цяло."

(По делото "Йорданова и Тошев срещу България")





Журналистите са невинни, когато действат честно и отговорно



"Държавните служители могат да бъдат подложени на приемлива критика в по-широки граници, отколкото частните лица.

Подсъдимите за клевета могат да бъдат освободени от задължението да доказват истинността на твърдените в техните публикации факти и да избегнат осъдителната присъда, като просто докажат, че са действали честно и отговорно.

Поразително е, че Бургаският окръжен съд приема, че единственият начин да се подкрепи твърдението, че някой е извършил престъпление, е да се докаже, че той е осъден за него. ЕСПЧ не може да оправдае това становище. Докато една осъдителна присъда по принцип представлява неоспоримо доказателство, че едно лице е извършило престъпление, да се ограничи по този начин доказването на твърдения за престъпно поведение - клевета, е просто неоснователно. Твърденията в пресата не могат да се сравняват с тези, направени в наказателно производство.

Съдилищата, които разглеждат дела за клевета, не могат да очакват от подсъдимите по такива дела да действат като прокурори, нито да допуснат съдбата им да зависи от това дали прокуратурата е решила да образува наказателно производство и да повдигне обвинения срещу лицето, спрямо което те са насочили твърденията си, като успее да получи осъдителна присъда срещу това лице.

(По делото "Касабова срещу България")





Репортерите невинаги са длъжни да проверяват твърденията на трети лица



От медиите не може да се изисква да проверяват във всички случаи верността на твърденията на трети лица. Когато е налице фактическо твърдение за извършването на престъпление, медиите трябва да направят проверка. Когато обаче се повдигат риторични въпроси от трето лице на основата на факти, тогава не е задължително да бъде направена проверка от страна на медиите.

(По делото "Аксел Шпрингер срещу Германия")





ИНТЕРВЮ

Нели Огнянова, преподавател по медийно право в СУ:

Медиите имат и задължение да отразяват събития от обществен интерес



- Имат ли право медиите да назовават с целите им имена обвиняеми, заподозрени и арестувани хора, за които прокуратурата и полицията посочват само инициали, но е очевидно кои са?

- В такъв случай институциите, а не медиите, са идентифицирали лицето еднозначно (чрез инициали и други признаци, които са достатъчни за определяне на самоличността). Институциите, а не медиите, са разпространили информацията. Еднозначно идентифициране има не само когато се изпише името, достатъчно е признаците да позволяват да се направи извод кое е лицето. В този смисъл има практика на ВАС - и без да е посочено името, "определени признаци в своята съвкупност индивидуализират лицето". Но - както е известно, медиите не извършват нарушение, когато ползват информация, получена по официален ред или от официални документи (аргумент от Закона за радиото и телевизията, прилаган от съдилищата и за печатни издания).

Отделен въпрос е как се отразява процес, обвиняем, заподозрян или арестуван. Има етични стандарти как се отразява извършителят, преди да са изяснени всички обстоятелства. Известен е случаят с "абсолютния престъпник" Николай Цонев, той заведе дело пред ЕСПЧ - и това не е единствен случай. ЕСПЧ изисква баланс на правото на гражданите да бъдат информирани, от една страна, и защитата на личния живот и доброто име, като не се забравя презумпцията за невиновност.



- Има ли, според Вас, риск от осъждане на журналисти и медии, когато обвиняемите, за които те са писали, по-късно бъдат оправдани и решат да водят дела?

- Медиите имат право и задължение да отразяват събития от обществен интерес. Такива събития могат да бъдат и процеси, които завършват с оправдателна присъда. Въпросът е да ги отразяват в съответствие със стандартите на т.нар. отговорна журналистика.

Преди всичко ЕСПЧ изисква да се подлага на оценка дали да се отразява подобно събитие - дали медиите ще допринесат за обществените дебати по важна тема, или публикацията ще служи изключително да задоволи любопитството на определена читателска аудитория.

Ако съществува обществен интерес, в решението по "Йерсилд срещу Дания" се казва следното: "Не само пресата има за своя задача да разпространява такава информация и идеи, но и обществото има правото да ги получава. Ако това не беше така, пресата не би била в състояние да изпълнява своята жизненоважна роля на обществен страж".

Що се отнася до стандартите на отговорната журналистика, ЕСПЧ ги определя така: защитата, предоставена на журналистите във връзка с отразяването на въпроси от обществен интерес, не е безусловна - тя е подчинена на условието те да действат добросъвестно и на достатъчна фактическа основа за осигуряване на надеждна и точна информация в съответствие с журналистическата етика.



- Редно ли е съдия да дава съвети на журналисти как да пишат и какви заглавия да поставят?

- В решението "Йерсилд срещу Дания" Съдът за правата на човека констатира, че става дума за репортаж, редактиран "по сензационен, а не по информативен начин", но въпреки това декларира "свободата на журналиста да вземе решение относно използваните изразни средства".