Случи ми се да побеседвам с няколко младежи под 20 години тия дни, темата бе политическа. Стана дума за историята, за това какво е бил комунизмът и дали е имало нещо хубаво тогава, или е нямало, а хубавото е само сега. Усещах огромно напрежение. То беше, защото водехме неформален разговор и имах малко време. Трябваше да си претеглям думите, за да кажа бързо, кратко и по възможност обективно важното; друг шанс сигурно нямаше да имам. Защото това не беше лекция, на която питомците са длъжни да те слушат, но могат (и охотно го правят) да се разнообразяват с мобилните си устройства, или с мечти за довечера и утре. Не бяха в някаква зависимост от мене (в качеството ми на работодател, родител, евентуален спонсор или поръчител), та да кимат умно, докато си мислят: "да-да, ама дано приключиш по-бързо". Беше си съвсем така: кратък разговор между отдалечени вече поколения, на едно от които априори не му се слушат назидания, а на другото му се приказва пред публика, но има достатъчно опит, за да знае - словото е податливо на мигновена девалвация. А опитът е лична придобивка,



не се внушава с дидактика, колкото и цветиста да е.



Нека кажа, че ползвах ситуацията, за да ги и поразпитам. Какво мислят за въпросния комунизъм - тоест тоталитаризма, защото тези термини се припокриха в масовото съзнание. (Макар за мен едното да си стои в сферата на утопичния социален блян, а другото да е реализация на властови практики.) Учудих се от разнообразните им оценки - най-лошото при комунизма била корупцията, каза един. А за друг комунизмът бил нещо справедливо, защото нямало бедни и богати, а имало работа за всички. Трета рече, че било лошо, защото хората нямали свобода, а ги затваряли в лагери, където хранели прасетата с тях.

Тоест чух мамите и татковците повече, отколкото децата. Така че поляризацията не ме зачуди. А това с корупцията и свободата ми се видя най-важно, та поглаголствах за него. Корупция тогава нямаше особено, защото парите не бяха така важни. И защото принципът "танто за кукуриго", всъщност принципът на пазарната икономика, си се изповядваше, ама в патриархално-битов режим. Една стрина например доведе при леля ми - учителка, своята дъщеричка, за да напредне в задачите по математика. И плати с жива гъска. Продавач в месарския магазин пък заделяше всяка седмица качествена мръвка за мастит член на нещо си; онзи в замяна успя да му уреди москвич не с десетгодишно чакане, а с тригодишно такова.

Не - корупцията не бе най-лошото на тоталитаризма. Иначе да беше изчезнала с него, а не да избуява преходно и постпреходно.

Но да минем към свободата, казах им. За добро или за лошо, това понятие при човеците е неразривно - ама адски неразривно свързано с друго понятие - властта. Говорим ли за свобода, не можем да не говорим и за власт. Щото какво е свободата - да упражняват върху ти по-малко власт. Свобода е, нали?

Ама и да ходиш, където поискаш, да ядеш, каквото ти решиш, да правиш, каквото обичаш, изобщо - да избираш, заподхвърляха юношите. Все свобода. Е, да. И най-вече - да скъсиш времето, в което чувстваш юлар на врата, времето, през което правиш не каквото искаш, а каквото ти заповядат - реших да обобщя. Те не разбраха думата "юлар", та се усетих виноват за тоя архаизъм, но все пак обясних.

Има места и времена, в които индивидът е до стената откъм свобода. Тези места и времена са: затвор, лагер, казарма, робски периоди и т.н.

Тоталитаризмът е по-близо до казармата от тази гледна точка, отколкото либералната демокрация. Тоест властта те държи изкъсо не само по време на работния ден, но гледа и къде спиш, и какво с кого приказваш, и може да се намеси в твоя бит, дом, почивка - дори да те прибере за разни внушения направо от улицата. При демокрацията имаш повече възможности - да си честит, да си свръхзаможен, но и да ровиш по кофите, хем с висока конкуренция. А защо тоталитарната система показа и изумителна жизненост? Защо има носталгици? Заради две неща - сигурността и властта. Вярно, че става дума за казармена сигурност - цял ден, па дори нощ разполагат с тебе, но вечерята - еднаква за всички, е неотменима и гарантирана. Пък властта и упражняването й са зона за комфорт на сериозна прослойка. Изобщо въпросът с властта и субординацията е изначално условие за комфорт при общества от примати. "Знаеш ли какво е хубавото в Северна Корея?" - попита ме веднъж стар дипломатически служител. "Че там има ли нещо хубаво?" - изумих се аз. "Има, има, там има система от значки, все с портрета на вожда, но 14 или 15 разновидности. И при среща всеки знае кой е по-важен и кой кому трябва да се кланя."

Ще кажете - примитивно тоталитарно място. Но чух същото и на Иберийския полуостров от наш сънародник: "Абе тука, каза ми той, при среща с други хора всеки много по-бърже от България разбира кой е важният и кой кому следва да струва почит".

Антиутопистът Оруел развива идеята,



че всяко общество се състои от три групи.



Едната държи властта, втората е малко под нея, стреми се към властта, и има трета - голяма. Третата е безправна, няма шансове, но може да се бунтува. Е - втората гледа да бутне първата с помощта на третата и да стане първа. То се случва. Това била тя, световната история. След известно време местата се сменяли...

Юношите ме слушаха божем внимателно. Но когато ги попитах дали мислят, че вече е дошло хубавото, зажестикулираха: не-не!

А къде е хубавото тогава - в миналото ли? Не-не! В друга страна? Може би в бъдещето?

Не получих ясен отговор. Отдавна не бях виждал по-замислени физиономии.