Неотдавна чух нещо, което се надявах никога да не чуя: Тодор Живков бе велик и далновиден държавник и ние, българите, трябва да сме му благодарни и да се гордеем с него и в него да се вслушваме, следвайки националния си път във времето.

Обезпокояващо е, че го заяви не някой от онези неокомунистически идеолози, които по език и мироглед много приличат на старокомунистическите, а международно най-известният български медик. Обезпокояващо е също, че го заяви не къде да е, а в най-популярното на родна земя телевизионно шоу. А най-обезпокояващо е, че по думите на медика ни споделената с българския зрител преценка за делото на Живков била на легендарните германски държавници от предпреходния и преходния период - Хелмут Кол и Ханс-Дитрих Геншер: те лично му отворили очите за величието на Тодор Живков.

Ето значи



как се реабилитират и превъзнасят посмъртно деспоти.



Вярвам в медицинските постижения на интервюирания професор, не мога да не се преклоня и пред многото спасени от него човешки животи, и пред здравето, което е дарил на хиляди родни и чужди пациенти. Не мога обаче и за миг да си представя как политици и държавници с образованието и с хуманитарната и политическа култура на Кол и Геншер благоговеят пред недодялания селяшки нрав, пред балканщината и примитивизма на най-безскрупулния и най-малограмотен деспот в цялата ни национална история. През всички десетилетия на Студената война, която благодарение и на техните усилия не прерасна, слава Богу, в гореща, Кол като канцлер и Геншер като външен министър воюваха от другата, от противоположната страна на барикадата. Вярно е, че има и политически противници, които са достойни за уважение, но дали Тодор Живков е един от тях? За мен отговорът съвсем не е труден - труден е той за милионите мои сънародници, които тайно или явно споделят възхищението на професора.

Да се възхищаваш на политическото наследство на един държавник ще рече да възродиш това наследство, да му вдъхнеш нов живот, да възстановиш в днешното ни време всички онези граждански практики, които той е прилагал приживе. В конкретния случай това значи да върнем обратно целия следдеветосептемврийски терор, който Тодор Живков не само е подкрепял идейно като комунист, а в който е участвал и лично. Става дума и за последвалата саморазправа на Народния съд, който е колкото народен, толкова и съд, с всяко свободомислие. Да засвидетелстваме признание пред личността и делото на Живков значи



да върнем на дневен ред и ръководната роля на БКП,



и еднопартийната цензура над словото, и паспортния режим, и разстрелите по южните ни и западни граници, и въдворяванията на местожителство, и политическите преследвания, и доносничеството, врагоманията и шпиономанията, и изтребителните наказателни концлагери в Белене и Ловеч, и цялото онова мракобесие, което Живков и компания въвеждаха на родна земя по съветски образец. И още нещо трябва да сторим, ако искаме да почетем подобаващо паметта на Тодор Живков: да се себепредложим, както той го направи в края на 63-та, на Кремъл като негова губерния. Сиреч да се себепогубим като държава. Да зачетеш делото на Живков значи да наречеш това себепредлагане не национално предателство, а социален прогрес. Погледнато пък от камбанарията на Хелмут Кол и Ханс-Дитрих Геншер, в същия смисъл преклонението пред Тодор Живков би значело отново да разединим, да разполовим Германия, отново да вдигнем и Берлинската стена, окървавена от кръвта на хилядите застреляни или простреляни по нея източногермански бежанци. Такава ли е повелята на новите, демократични времена, за това ли воюваха, за това ли страдаха и загиваха и родните горяни, и стотиците хиляди източноевропейски правозащитници кажи-речи цели пет десетилетия наред?

Като лично потърпевш от неговия режим, във величието на Тодор Живков аз не вярвам - вярвам в неговата политически мотивирана, идеологизирана престъпност. Вярвам и на един мой дългогодишен колега от Радио "Свободна Европа", който го окачестви като



"нищожество в доспехите на величие".



При което не казвам, че нашият професор лъже - търся само обяснение на така горещо приветстваните от него реверанси на Кол и Геншер по адрес на Живков, които аз и до днес считам абсурдни. За съжаление няма вече как да ги попитам за отношението им към личността и делото на Живков - и двамата са от години покойници. А им дължа толкова много - провежданата от тях демократична политика ме избави от тоталитаризма на Живков. Като изгнаник и (западно)германски гражданин, какъвто между впрочем е и интервюираният професор, аз съм живял повече от четвърт век във втората си родина - ФРГ. За разлика от професора обаче, аз не съм чул ни веднъж дългогодишният ми канцлер Кол или дългогодишният ми външен министър Геншер да изрекат подобни комплименти към балканския си колега Живков - дори по адрес на западните си политически съмишленици и партньори те не са говорили този сервилен език. Немската реч е субстанциална, за разлика от нас германците са хора сдържани и пестеливи на комплименти.

Обяснението ще се окаже, струва ми се, от психологичен характер. Това проклето обяснение тръгва от обстоятелството, че човешката памет е селективна, при това с една подмолна, неосъзната и неподвластна на волята ни селективност. Избирателна по природа, паметта ни често обявява несъществуващи, но предпочитани от нас минали събития, фактори и изявления за действителни. Други, нелицеприятни, анулира, трети пък преиначава и изкривява (все така несъзнателно и подмолно) според нашите днешни предпочитания и представи в една или друга посока. Не казвам, че и в случая е станало обезателно така - казвам само, че не го изключвам, че, като всеки от нас, и професорът е



уязвим за подобни манипулации



на изменчивата и податлива на сантиментите ни памет, че ако, като на милиони наши сънародници, на професора (знайно или незнайно защо) много му се е приискало западноевропейските политици да са ценили и оценявали така високо любимия му Тодор Живков, паметта му услужливо да е формирала и доставила подобна оценка.

Психологически погледнато, и в конкретния случай подобна технология не е изключена. Ако пък решим да я изключим, значи да повярваме на интервюирания. Сторим ли го обаче, ще се наложи да отговорим на един ключов въпрос: Защо никой от двамата именити западногермански политици през дълголетното царуване на Живков не е изговорил ни веднъж публично горещите си комплименти по адрес на партийния ни и държавен глава? Защо Кол и Геншер да са така необяснимо конспиративни в ласкавото си отношение към Живков, защо да крият политическите си симпатии към един или друг владетел, след като не само живеят като свободни граждани в една свободна държава, а и са градили и съграждали тази държава кажи-речи през целия следвоенен период? Мислимо ли е двамата държавници с толкова усилия да обезпечават и бранят от посегателствата на комунистическия тоталитаризъм, от вътрешнополитическите леви и десни екстремисти и особено от подривните набези на ГДР скъпоценните човешки права и гражданските свободи на милионите си съграждани, а сами да не се възползват от тях? Прикриването, спотайването на личните политически симпатии и антипатии, тяхното премълчаване е присъщо на деспотичните - не и на прозрачните - общества. И ако не разграничим отчетливо едните от другите, ако използваме днешната демокрация, за да ласкаем вчерашната диктатура, значи просто сме си заслужили диктатурата. А демокрацията не сме си заслужили.