"Трябва цяло село, за да се отгледа едно дете."

(Нигерийска поговорка)



"Хайде марш с вашите камери! Слагайте си ги вкъщи. След което приемаме един закон като в Норвегия и хоп: вземат ви децата." Това написа в мрежата една учителка по повод на протестите на родители, настояващи да се поставят камери в детските градини. И постът й, естествено, стана обект на възмутени коментари за невежеството, дебелоочието, садизма й (подобно на учителките от бургаската детска градина). Докато една дама в групата попита: "Кога родители и учители ще разберат, че са на една страна?"

До този въпрос, струва ми се, все още не е дорасло обществото ни, което развява като знаме всеки случай, в който бъде заснет възпитател, изпуснал нервите си. Разбира се, за насилието към деца оправдание няма. Но има обяснение, което едните не могат да съберат сили, за да дадат; другите нямат търпение, за да чуят.

Сред многото гневни и уплашени викове и взаимни обвинения от време на време се чуват разумни гласове. Нормално ли е например в една група (или клас, но много по-жестоко е, когато е в група) да бъдат събрани 30 деца? 37 деца е имало по списък в групата от детска градина "Брезичка"! Замислят ли се родителите, които с гордост гледат празненства с участието на техните деца, с цената на какъв учителски тормоз и какво насилие над детските души най-често се осъществяват те? Знаят ли родителите, че бумащината нагло и безочливо краде от вниманието, търпението, добронамереността на възпитателите към техните деца?

Във въпросната виртуална група, в която членуват предимно родители (и тук-там някой педагог плахо се опитва да изрази мнение в дискусията), бяха поставени и други наболели въпроси. Например за цената на откритите уроци в детските градини, с които се подлагат на стрес учителите и се притесняват и измъчват децата. За настойчивостта и недоволството на детските учителки и лелки в случаите (ставащи все повече), когато едно или повече деца отказват да спят и пречат и на останалите трийсетина да си почиват на обяд. За бездушието на едно училищно ръководство, което седмици наред не си дава труда да прегледа внимателно записите от камерите, за да види кой е задигнал забравения в шкафчето плик на второкласник...

И колкото и различни да са мненията, повечето във форума се обединяват около



идеята да се намали броят на децата в групите



Възражения от рода на "ние едно време как..." са отхвърлени с напомнянето за голямата промяна през последните десетилетия. Променени са децата: неотдавна видях двегодишното момченце на съседите с биберон в устата и със смартфон в ръката, който никой не бе в състояние да му отнеме. Променени са и възпитателите, за добро или за зло. Няма я някогашната "здрава ръка" от времената без камери в училищата и детските градини. Днешните кадри на насилие са само инцидентни изблици на слаби и неустойчиви човешки същества, одаскалени и вдетинени от дългото си пребиваване "между чука и наковалнята". И днес не навсякъде по света е като у нас. Моя приятелка ми пише от Франция: "Мисля, че разликата е огромна. Децата имат респект към учителя. Както беше при нас някога. Учителите са с голям авторитет и никой не си помисля в семейството да го уронва." Да, някой беше писал, че децата никога не са били толкова добри в това да слушат родителите си, колкото в това да ги имитират.

Всъщност промяната - ако обществото наистина я желае - трябва да започне първо от въпроса какъв модел предлагаме да следват децата ни. Ако вкъщи се изразяват съмнения в качествата на един учител, не очаквайте той да направи нещо добро за детето ви. И гениален да е, и света да преобърне, детето няма да му вярва. Не можеш да научиш нищо от човек, на когото нямаш доверие. Ако винаги търсиш причината за недоволството на малкото момченце или момиченце извън него и без да си сигурен за фактите, се нахвърляш с думи на учителката му, баща му, майка му, баба му... (дори в тяхно отсъствие), ти го лишаваш от възможността да си изгради представата за един стабилен свят, в който има ясни правила и авторитети. Разбира се, това не означава да бъдеш безкритичен и да възпитаваш наследника си в покорство, конформизъм и лицемерие. Има си обаче начини, по които възрастните би трябвало да уточнят принципите и критериите си, без да объркват децата. Това - за семейството.

Но учителите в детските градини и в училищата са жертви преди всичко на системата, която може да ги смачка до такава степен, че техните карикатурни фигури просто да няма как да бъдат харесани от родителите и техните деца.



Морето от документи, които като зомбирани произвеждат всеки ден учители,



директори, образователни експерти, все повече отдалечава педагозите от онова, което би трябвало да бъде същественото в тяхната работа. Как искаш да върнат записите от камерата седмица назад и да търсят плика с учебни пособия на детето ти, когато от днес за утре им искат цяла папка справки?! Как искаш "госпожата" да чете приказка на будното ти дете (докато другите спят), щом трябва да попълва справки и протоколи: какво е правила и какво предстои да направи за иновативното, интерактивно и приобщаващо образование на възпитаниците си.

От друга страна, никой от нас не иска децата ни - най-скъпото, което имаме, да бъдат подлагани на какъвто и да било тормоз; детството им да бъде ограбено от абсурдни правила, които сковават крилете им. Но как може да се установи ред в помещение, в което има трийсетина 2-3- или 3-4-, или 5-6-годишни деца, ако те не бъдат принуждавани да правят и неща, които не обичат? Да, най-нормалното е децата да играят. И да бъдат обучавани и възпитавани чрез игра. Но как това да се случи, когато една - обикновено уморена и претоварена - жена е с трийсетина малки деца в стая? "Аз с две изперквам!" - пише във форума майка. И учителките се принуждават да държат децата на столчета, да им говорят с диктаторски тон, да ги заплашват. Накратко, да правят всичко онова, което и да бъде заснето от камерите - обществото няма да осъди. Но след време ще осъжда поведението на част от тия деца, системно лишавани от игри и държани в подчинение, за да не си пречат взаимно, да не се бият, да не се наранят. Защото насилствено потисканата естествена детска агресия "избива" при първата възможност. И това често се случва при срещата със свободата, чието изпитание свикналият да търпи насилие трудно понася. Имам наблюдения и от частна детска градина, в която някои от оставените на самовъзпитание малчугани се връщат не по-малко изнервени вкъщи. От насилието на невръстните "неформални лидери" в групата.



Но какъв е изходът?



Да не се приемат повече деца в държавните детски градини? След като и без това много деца в големите градове не могат да намерят място там и това създава големи неудобства на семействата - от десет пъти по-високите такси в частните детски градини до невъзможността родителите да работят. Да се отварят нови детски градини? Разбира се! Но тук започват обяснения от рода на: "каквото и да ти говорят, знай, че става дума за пари". Сравнително по-достъпно е (и за по-малко пари става дума), ако всяка група над 20 и дори над 15 деца си има и втора учителка или поне помощник-възпитател. И не по-малко важното. Оставете учителите на децата!

Уважаеми чиновници, намерете си някой друг да ви създава работа и да оправдава вашите работни места и заплати. Ние, учителите, сме поели отговорност само за децата на това общество. Не сме безгрешни; и ние сме човешки същества - като всички възрастни, които имат какво да научат от децата. И преди всичко се научават да бъдат търпеливи, както твърди един американски хуморист.

Но когато обществото е болно от лицемерие, дребнотемие и бюрократизъм, се изчерпват силите и търпението на ония, които се грижат за най-крехките и чувствителни души. И на родителите, и на учителите, които вместо да са заедно, застават от двете страни на една глупава и абсурдна барикада.