|
| Алек Попов |
----
- Новите "Сестри Палавееви" накрая се събират в Америка... В случая САЩ символ ли е? Ако да - на какво - на разумен човешки избор, на свобода, на край на идеологиите?
- Ааа, няма да издаваме сюжета! Но дори самият факт, че питате, означава, че подзаглавието работи на различни нива, което беше и целта. Затова "новия свят" не е с главна буква.
- Но е Америка, нали?
- Америка, разбира се, е главният заподозрян. Но по времето, когато се развива действието на романа, се наливат основите на поне още два "нови свята". Нов свят, нов човек - това е мантрата и на двете тоталитарни идеологии на ХХ век, комунизма и фашизма. Новият свят и новият човек задължително вървят заедно. Старите трябва задължително да се унищожат. Иронията е, че в началото на сагата и най-вече в първата част сестри Палавееви възторжено поемат по пътя към новия свят на комунизма, но в края на историята се озовават съвсем другаде. В крайна сметка са извадили късмет. Откриват пътя към индивидуалната свобода и започват да виждат света по нов начин. Може би това е и основната поука, доколкото има такава. Че отвъд идеологиите, отвъд моделите и утопиите лежи един съвършено нов свят, който всеки човек открива сам за себе си.
- Това издание, а и сестрите са заредени и с повече еротика. Някак "комиксът" за юноши, с какъвто можехме да сравним първите "Палавееви", тук е вече комикс и за възрастни. Какво наложи тази еволюция?
- Ами нормално. Момичетата порастват и започват да трупат опит, включително любовен. В първата част нямах време за това. Витаеше някаква интуиция - едно юношеско напрежение и очакване нещо да се случи, имаше копнежи, мечти и видения, но в крайна сметка ги опазих девствени. Във втората част любовната линия е много съществена. Всъщност има няколко любовни линии, които са доста различни и взаимно се допълват: от най-романтични до най-брутални.
- Яра и Кара най-добрата или най-обърканата част от българското общество символизират?
- Тези две неща не се отричат непременно. Объркаността е свойствено състояние на хората. Всеки човек в един момент се обърква, особено в такива сложни времена, каквито аз описвам. Но ако не се заблуди, не се полута, как изобщо може да намери своя път? Целенасочени и праволинейни докрай са само конете с капаци, а това определено не е най-добрата част на никое общество. За мен като писател са много по-интересни хората, които преживяват вътрешни обрати. Онези, които са минали през разочарования и заблуди в търсене на своята истина за света.
- Има доста страници с узнаваеми персонажи - Ванга, Тодор Живков, Славчо Трънски и т. н. И с неузнаваеми - кой е например Пантер? Има ли прототип?
- Тези второстепенни персонажи са по-скоро за познавачи. Аз лично много се забавлявах, като ги измислях с ясното съзнание, че на по-младото поколение може би няма да говорят нищо. Но те са си колоритни персонажи и сами по себе си, така че дори някой да не направи директна връзка, пак ще му е интересно. Изобщо в романа са разпръснати множество "тайни знаци", които са едно намигане към генерациите, преживели социализма независимо от отношението им към това време. Прототипът на Пантер по-скоро следва да се търси сред персонажите от старите югославски партизански филми и комикси - например култовия капитан Леши от първия "партизански уестърн", създаден през 1960-а. Изобщо при създаването на част от героите си често съм се вдъхновявал от стари ленти или снимки, които са ми помагали да изградя чисто визуална връзка с тях.
- Бурлесковият, комиксовият подход към исторически реалии вече прие ли се от сънародниците ни? Срещате ли разбиране, или по-скоро обратното?
- Не бих го нарекъл точно "бурлесков" този подход, нито "комиксов", макар че попкултурата присъства осезателно в романа на различни нива. Тя е един от естетическите му маркери. Всъщност романът има по-скоро филмова структура и това е една от причината да достига до читателя с лекота. Онова, което по-скоро изненадва публиката, е, че пристъпвам към един толкова травматичен период от българската история с чувство за хумор. Но това е по-скоро приятна изненада. Книгата, както наскоро ми сподели една читателка, успява да преведе читателя през този мрачен и зловещ период, без да нагнетява ненавист, разделение и омраза. Действа пречистващо и освобождаващо.
- Можем ли да се смеем на историята си вече или напротив - върви процес на все по-висока патриотична сериозност, на патетизация и сакрализиране на миналото?
- Очевидно можем. Ще ми се да вярвам, че живеем в свободна страна, където никой не може да наложи на другите една-единствена гледна точка към историята. Единствено фактите имат монопол над миналото, но и те, както добре знаем, могат да се тълкуват доста различно, а като правило истината винаги е неудобна. Патетиката най-често се изчерпва с набор от безопасни клишета, повтаряни до втръсване по различни тържествени поводи. В историята има място и за смях, и за сълзи. Тези неща най-често вървят заедно. Човешката ситуация е трагикомична и често от комедията до трагедията има само една крачка. Градусът на възвишеното, като стане много висок, най-често избива в пародия и фалш - повечето хора ги усещат тези неща и, общо взето, не им се връзват. Разказът за миналото трябва да е преди всичко човешки, за да въздейства истински. Героите най-често са обикновени хора, направили необикновен избор в трудни ситуации. Както се казва, герои по неволя. Никой не е съвършен, но това не е причина да не му съчувстваме и да не му се възхищаваме в определен момент.
- Войната - такава каквато беше последната Световна, само минало ли е вече? Смятате ли за възможен подобен сценарий в бъдеще?
- Според мен войните имат нещо общо със загубата на чувството за хумор. Нищо добро не може да се очаква от маса натопорчени, мрачни индивиди, които са забравили да се усмихват. Трябва само да им пуснеш някаква муха и готово. А мухи - колкото щеш! Ако не за едно, за друго ще е. Бой да става. Но в мига, когато човек погледне на себе си и света със самоирония, ищахът му за война тутакси секва. Макар че вече може да е късно и да трябва да я довършва тази война. Войни от сорта на Втората световна едва ли ще има, но това не значи, че войната като феномен ще изчезне. Хората без чувство за хумор винаги ще бъдат повече. Аз не съм пацифист и съм наясно, че когато такива хора те нападнат, чувството за хумор няма да те спаси, а трябва да запретнеш ръкави и да се защитаваш - решително и докрай. И като стана дума за бъдещето, имайте предвид, че роботите, които все по-масово навлизат в живота ни, нямат никакво чувство да хумор.
- Има ли интерес за филмиране на романа?
- Определено. По-скоро за сериал, тъй като материалът е твърде изобилен. Ще бъде голям пробив, ако успее да се осъществи. Мога да ви гарантирам, че ще умрете от смях.
- А за драматизирането му?
- На премиерата драматизирахме един откъс за две сръбски партизанчета и се получи много забавно. Няма да е лесно поради обема на книгата, но не е невъзможно. Първата част стоеше на сцената на Пловдивския театър много добре. Иска ми се, ако този текст стигне до сцената, да бъде съпроводен с много музика, песни и танци - нещо като мюзикъл.
