Като следствие на бежанската криза европейските общества са разкъсвани най-вече от два страха - от една страна, от една "инвазия на варварите", която ще промени драстично етническата принадлежност в техните общества, и от друга страна - че роботи ще ги изместят от работните им места. Така към кошмара от демографско изчезване се прибавя и визията за едно технологическо изчезване - това е картината от един свят, в който вече няма да има работни места. Докато в цяла Европа консерватизмът набира сили, то в източната и централната част на континента се наблюдават процеси, които са по-драматични от самите политически предпочитания. Хората там неочаквано откриха, че живеят в един свят, който вече не разбират. Те се страхуват, че ако сега не предприемат нещо драстично, този свят, който те познават, ще изчезне завинаги.



Неохранявани граници



Тази културна несигурност доведе на моменти до колективна лудост. Наскоро родината ми България, която в момента председателства ЕС, бе буквално разкъсана от един сюрреалистичен дебат за това дали да се ратифицира Споразумението за превенция и борба срещу насилието над жени и домашното насилие, известно под името "Истанбулска конвенция". Преди няколко години българите почти не обърнаха внимание, че парламентът трябва да ратифицира една конвенция, която ще помогне да се спазват човешките права. Днес много от тях се страхуват, че целта на този документ е да се признаят еднополовите бракове. Аргументите на правителството, че тази конвенция няма нищо общо с признаването на еднополовите бракове, бяха чисто и просто игнорирани. Българите са недоверчиви към всичко, което идва от управляващите, и са травматизирани от факта, че са принудени да живеят в един свят на постоянни промени и несекваща несигурност. Те са убедени или са допуснали да бъдат убедени, че всяка нова стъпка към етническа или сексуална толерантност ще ги вкара в истински ад. Според тях е заплашен нормалният ред на нещата, като са отворени не само границите между държавите, но и тези между естественото и културното. Това подсилва и желанието за контрареволюция срещу тези процеси, за да се запази нормалното развитие на нещата.



Революцията - движение в пространството



Парадоксът е, че източноевропейските революции от 1989 г. са били първите революции, в които миграцията е играела важна роля. "Източна Европа не е родила нито една нова идея по време на революциите от 1989 г.", отбеляза навремето известният френски историк Франсоа Фюре. И той беше напълно прав. През 1989 г. източноевропейците мечтаеха не за някакъв нереален перфектен свят. Те мечтаеха за "нормален живот" в "една нормална страна". Ако в Източна и Централна Европа отляво и отдясно имаше едно общо разбиране за утопия, то тя беше именно утопията на нормалното. Експериментите бяха забранени. Революцията не се разглеждаше като скок във времето, а като едно движение в пространството. Тези революции не бяха вдъхновени от картини на блестящото бъдеще, а от снимки на живота от другата страна на границата.

Призракът на миграцията, който днес рефлектира върху Европа, просто означава, че революцията на нормалното е станала глобално явление. Това глобализиране превърна света в едно село, което обаче живее в един вид диктатура на глобалните сравнения. Днес хората рядко сравняват своя живот с този на съседите. Вместо това те се сравняват с най-заможните жители на планетата. Френският философ Реймон Арон беше прав, когато преди пет десетилетия заяви, че "когато човечеството се запъти към еднаквостта, неравенството между хората придобива всякакви форми, които са били и преди това между класите". И всеки, който желае децата му да имат икономически стабилно съществувание, ще направи най-добре, ако се погрижи за това те да се родят в Германия, Швеция или Дания.

В нашия обгърнат от мрежи и неравенство свят миграцията представлява новата революция, която обаче няма нищо общо с тази на масите, както беше през XX век, а е революция на XXI век, в чиято основа са отделните личности и семейства, които имат желание да се махнат от родните места. Тя няма нищо общо с идеологическите представяния за бляскаво бъдеще. Мигрантите едва ли могат да бъдат разглеждани като "виртуалния авангард на гигантските маси", както ги описа радикалният френски теоретик Ален Бадиу, а по-скоро са самотни революционери. Те не пишат манифести, били те комунистически или не. За да бъде успешна тази революция, тя няма нужда от съгласувани идеологии, политически убеждения и ръководство. Обикновеното пресичане на границите на ЕС е много по-атрактивно от всяка една утопия. За много от днешните "онеправдани" промяната е процес, който ще доведе до промяна на собствената им родина, но не чрез тяхното участие в промяна на политическите отношения у дома, а чрез напускането на родните места.

По този начин известните вече твърдения като "Краят на историята" и утопията на нормалното промениха радикално политиката. Не е съвпадение, че революциите на XXI век не носят името на някоя от идеологиите. Те вече биват наричани с името на фирми - "Фейсбук революция", "Туитър революция" и други. В този смисъл миграцията може да бъде определена като "Гугъл мапс революция". Мигрантите обаче вече не искат да променят света, а да намерят място за себе си в него. Както обаче ни учи историята, революциите са склонни да изяждат децата си. Точно това се случва в момента с хората от Източна и Централна Европа, тъй като развитието на нормалното се превърна в ефективен глобален процес.