Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне. Тези думи в най-голяма степен описват ситуацията, в която се намират "Обединени патриоти" (ОП). От известно време поведението им изглежда непоследователно, хаотично, странно, дори на моменти гротескно и всичко това, колкото и парадоксално да изглежда, се случва по силата на сбъднатото желание за власт.

Властта по дефиниция е еманацията на политическото действие и крайна цел на всяка политическа партия. При патриотите обаче нещата изглеждат малко по-различно. За никого не е тайна, че патриотичното обединение трябваше да послужи на една прагматична, рационална цел - влизането на трите партии в парламента. Следващият интегриращ фактор се оказа властта. Тя изигра ролята на основна спойка между тримата лидери и общ деноминатор на техния политически интерес. Участието в правителството се оказа факторът, чието влияние известно време минимизираше центробежните влияния на междуличностната непоносимост и политическите специфики в коалицията. Само че властта, уви, не е за всеки. Още по-малко за партии като тези в коалицията на патриотите.

По всички дефиниции българските патриоти попадат в графата на десния радикален популизъм. Тяхната моментна слава напълно се вписва в процесите, които протичат почти навсякъде в Европа. В политическите програми на десните популисти има много общи неща: негативно отношение към ЕС, антиимигрантски и често откровено ксенофобски позиции, отхвърляне на политическия естаблишмънт. Партии като тези в ОП черпят своята политическа значимост благодарение на своята антисистемност и политически радикализъм.



Тяхната сила не е във властта, а срещу властта.



По силата на тази закономерност Патриотите се превърнаха от потентни опозиционери в ялови властници. Образът на политически яловия патриот не е красив. Поведението му е още по-некрасиво. Достатъчно е да си спомним скорошните изяви на Валери Симеонов и Волен Сидеров, за да изчезнат всякакви съмнения в коректността на тази оценка. Тук не става въпрос просто за индивидуални когнитивни и културни дефицити при двамата лидери. Патриотите усещат, че губят идентичност, а на опитите им да изглеждат радикални и антисистемни, докато са във властта, им липсва както интелигентност, така и автентичност.

В такава компания Красимир Каракачанов изглежда най-спокоен, но той търпи може би най-сериозните имиджови деформации.



"Воеводата" седи укротен на министерското кресло.



Той вече не е лидер. Той си има шеф - Бойко Борисов. Още по-неприятното за него в случая е, че от институционалната позиция, която заема, той е подвластен на европейските бюрократи и евроатлантически началници, които громеше с патриотичен жар по време на предизборната кампания. Единственото, което му остава, е да подхвърля сърцераздирателни идеи като тази за доброволна наборна служба.

Допълнителен фактор за напрежението вътре в коалицията е и разпределението на политическите роли на лидерите. Каракачанов и Симеонов - в правителството, при властта, а Сидеров - в Народното събрание, по-далеч от властта. И никак не е учудващо, че именно лидерът на "Атака" в най-голяма степен демонстрира дистанция от "омразния" естаблишмънт. Луксът на подобна позиция няма как да не предизвика завист у неговите партньори, които със сигурност си дават сметка, че той ще излезе с най-малко поражения от задушаващата прегръдка на властта.

Ситуацията става още по-задушаваща, когато прегръдката на властта е прегръдката на Борисов. Ако не вярват в това, Патриотите могат да попитат колегите си от Реформаторския блок. През годините Борисов по недвусмислен начин е демонстрирал своите специфични разбирания за коалиционни отношения. С присъщата му лекота и непринуденост за министър-председателя не е никакъв проблем да приватизира дори и малкото позитиви на управлението, а



да припише отговорността на провалите на своите коалиционни партньори.



Нещо повече, на принципа "разделяй и владей" Борисов използва всички налични инструменти, за да забие клинове между лидерите, като по този начин си разчиства електорален терен.

"Странното" поведение на Патриотите има и още едно обяснение, свързано със специфичната им роля във властта. Достатъчно е да погледнем министрите от патриотичната квота и поредицата от политически решения и действия (казусът "Пирин", вносът на чуждестранни работници, гласуването на закон на Пеевски и Цонев за КТБ), за да направим обосновано предположение за инструменталната им функция в политическия процес. Инструментализираните политически проекти имат ограничен срок на годност, след който се губи смисълът на тяхното съществуване. Такава е съдбата на всеки инструмент - след определен период на употреба се изхабява, става ненужен и често бива изхвърлян от тези, които го използват. Вероятно този момент наближава и усещането за изчерпване на властовото време допълнително засилва междуличностните конфликти в коалицията.

Всичко, което се случва при Патриотите, изглежда логично, предвидимо и закономерно. Просто така работи напоследък родната ни политическа система - произвежда ситуационни герои, чиято основна роля е да поддържат съществуването на политическия тотем Борисов. Печалността на техния образ се дължи на драстичното разминаване между собствената им преценка за значимост и реалните им политически възможности. И вероятно на това, че всички знаем стария моабет за властта и сеира.