|
---------------------
- "Посоки" има добър прием сред публиката, макар че е доста мрачен и песимистичен филм...
- Не бих го нарекъл песимистичен. За мен е реалистичен. А самият факт, че сме го направили, означава, че вярваме, че нещо може да се промени. Защото филмът е направен с тази цел - да предизвика някакъв размисъл, евентуално действия. Както във вица, разказан в него (че в България са останали само оптимистите, защото песимистите и реалистите отдавна са напуснали), и аз навсякъде казвам, че съм оптимист. Още в средата на 90-те взех решението да остана. Тук са и децата и семейството ми, които са моят главен мотив да направя филма.
Имаме два варианта на живот тук - единият е да си гледаме риалититата по телевизията, да ходим в мола да си пазаруваме, да си вземаме кредитите и да си казваме, че всичко е супер; другият вариант е да се огледаме, да видим всички тези несправедливости, неравенства и да си кажем, че така не бива. Че има неща, които трябва да се поправят. Дълбоко вярвам, че най-опасното е да свикнеш с лошото и с несправедливото, да го приемеш за нормално. Ако това се случи, ти ставаш съучастник.
Когато бях студент по медицина, имах един невероятен професор по пропедевтика на вътрешните болести, лекар от старата генерация. Той ни набиваше в главите, че 80% от успешното лечение е правилно поставената диагноза. С този филм се опитваме да поставим диагноза. Пък дано лечението проработи...
Освен това всички таксиметрови шофьори във филма без Геро, който е "копърка", са добри хора. Което също е показателно, че не сме песимисти за българина въобще.
- На "София филм фест" има премиера твоят нов документален филм "Ненужен герой", част от международния филм-омнибус "Окупация 1968".
- Снимахме документалния филм през октомври, което не беше лесно да се съчетае с промоцията на "Посоки" и пътуването му по доста фестивали. Продуцентката Мартичка Божилова ми се обади в началото на годината и ме покани за този проект, в който пет източноевропейски страни - бившите пет членки на Варшавския договор, окупирали Чехословакия преди 50 г., дават своя поглед към събитията от 1968-а. Аз й казах: благодаря, това е голяма чест, но дай да се разберем от самото начало - ако искате да правите поредния филм с архивни кадри и глас зад кадър, не сте познали човека. Тя обаче подчерта, че идеята е точно да се акцентира върху съвременната гледна точка.
Това беше причината да се съглася и със съсценариста Симеон Венциславов седнахме и месеци наред изчетохме всичко възможно. Намерихме уникална история - на единствената българска жертва и изобщо единствената от окупационните войски, паднала в Пражката пролет. След това се поразходихме из районите, откъдето този войник произхожда - в Северозапада, и попаднахме на куриози. Най-вече ни впечатли съдбата на паметниците му. Той има три - един в Прага, където е убит; един в родното му село, от който бронзовата глава е открадната след промените от някои наши сънародници; и накрая паметна плоча в училището, където той е учил. Оказа се, че тя има две лица. Едната е с голяма петолъчка и надпис: "Тук се учи еди-кой си, геройски загинал, убит от контрареволюционерите при изпълнение на своя интернационален дълг...." и т.н. Това лице е било на показ до 1989 г. После плочата се сваля, стои няколко години в мазето, след това се връща, но обърната на другата страна, където е изписан нов надпис, коректен спрямо времето.
Тази плоча с две лица се превърна за нас в една метафора, която разказва историята на малкия човек, попаднал в бурята на събитията. Това момче, почти дете, пратено там не по собствено желание, до 1989 г. се води герой - поети пишат стихове за него, комсомолски организации се кръщават на негово име, вдигат му се паметници и т.н. След промените пък става окупатор, агресор, т.е. по някакъв начин животът и смъртта му са използвани по безумни начини. Всъщност той се е опитал да се измъкне от цялата тази работа и е платил с живота си. За това момче се опитахме да възстановим някаква закъсняла справедливост, като разкажем тази история.
Върху филма работихме същата група като в "Посоки" - с оператора Веселин Христов, сценариста Симеон Венциславов, монтаж Нина Алтъпармакова... абе, обичайните заподозрени.
- Очевидно е много активен период за теб: вече е в напреднал етап и работата върху продължението на "Посоки"...
- Да, то е част от идеята за трилогия, посветена на нощния живот в София, като работните заглавия на втората и третата част са "Патрулки" и "Линейки". Искахме да не губим инерцията от "Посоки" и започнахме работа веднага, с много малко пари. На сесията на НФЦ получихме най-скромната субсидия, една трета от бюджета на "Посоки" - който по принцип се води нискобюджетен; но си помагаме с приходите от разпространението на филма тук и в над 20 европейски държави, където беше продаден за дистрибуция след премиерата в Кан.
Сценарият на "Патрулки" е вече готов. И този филм е базиран на истински истории, в подготвителната работа много ни помагаше Синдикалната федерация на служителите на МВР. Обсъждахме сценария с действащи полицаи от софийските районни.
- Не се ли опасяваш, че филмът ще е подобен на предишния?
- Да не се повтаряме беше най-голямото ни опасение и от самото начало се опитваме да избягаме от темите и историите, които сме разказали в "Посоки". Е, има и някакви сходства - все пак е част от трилогия, а и не можем да си позволим друго снимане освен камера от ръка и много малък екип, защото сме лимитирани финансово.
Със сигурност има повече хумор, отколкото в "Посоки". Макар полицията да няма добра репутация у нас, открихме изключително читави хора, които се опитват да променят нещата - и отношението към полицая, и условията, при които работят, и заплащането... И да му върнат достойнството и самочувствието. Разбира се, сред полицаите, които описваме, има всякакви: и по-идеалистични, и по-корумпирани, както в живота.
Ще ни се отново да направим някакъв портрет на обществото ни, снимка на нощна София. Тя вече няма тайни за мен след "Посоки" - само с моята кола по време на огледите съм навъртял 12 000 км.
