Има много модерни средства за придвижване, но според Петя Алексиева белият бастун е незаменим. Момичето раздава книги в малката брайлова библиотека към рехабилитационния център. През обедната си почивка хваща белия бастун и тръгва из коридора - за да усъвършенства тактилните си ориентири. Сгреши ли посоката, Ива, преподавателката по ориентиране и мобилност, лекичко коригира ръката й. Преди седем години, когато за пръв път стъпила в Центъра за рехабилитация на хора с остатъчно зрение и напълно невиждащи, Петя пристигнала с придружител. Дошла, за да се научи да върви сама, без да се стряска, смело и безпрепятствено и да се доверява на останалите си четири сетива. Сега обикаля града без чужда помощ, движи се по непознати маршрути - с напипване на преградите, стените, бордюрите, следвайки миризмите, звуците, дупките на улиците... И всеки работен ден усъвършенства техниката за мобилност с помощта на Ива.

Да можеш да се справиш сам в мрака -



да си сготвиш, да изгладиш, да отидеш



до магазина за хляб - за зрящия това са обикновени неща, над които дори не се замисля. За незрящите обаче това са изпитания, с лоши падания, с блъскане в ъглите...

В кухнята на рехабилитационния център всички уреди са с надписи на брайл, за да могат хората със зрителен дефицит сами да включат печката, да си омесят и изпекат хляб. В кабинета за придобиване на битови умения пък се учат на други дребни житейски умения. Стойчо вдява конец на специална игла с нещо като клапичка на върха й. Трябва само да придърпа надолу конеца. Казва, че зрителният дефицит го е направил по-изобретателен. Започнал да губи зрението си след заболяване. А на задачата с конеца и иглата открил свое решение - да забоде иглата в коркова тапа, за да е неподвижна, докато той вдява конеца. Тъмнината го подтикнала и към изобретение. Незрящите трудно разпознават парите. Стотинките са лесни за разпознаване. Пет и двадесет са с еднаква големина, но ръбчето им е различно. На жълтите монети е гладко, а на белите грапаво. С банкнотите обаче е много по-трудно. За да ги различава, Стойчо изрязал стълбички върху карта за банкомат. Нали са с различна големина, трябва само да ги наложиш върху макета. Въпреки че губи прогресивно зрението си, младият мъж още се дърпа от белия бастун. Най-вече от суета, но и от неприязън към бюрократщината, дето кара незрящите да извадят един куп документи, за да получат помощното средство. В кабинета за придобиване на битови умения невиждащите по рождение могат да "разгледат" с ръце различните животни. Късно загубилите зрение пък пишат по шаблони, други играят брайлов шах със специално прикрепени фигурки към дъската. Тая година световното първенство по шах за слепи ще се проведе у нас.

Рехабилитационният център в Пловдив съществува вече от половин век и се издържа със скромна държавна субсидия, но най-вече с финансиране по проекти и програми. Стефан Данчев, управителят на центъра, отбелязва с горчива усмивка, че подобни центрове в Европа се издържат с бюджет в размер на около 6 млн. евро, а колегите му се чудят как е възможно с бюджет като техния изобщо да се оцелява. Миналата година през интернатната форма на обучение минали 140 души. Цената на дневния престой в центъра е символична - по два-три лева, затова и зимният сезон е най-натоварен. Много хора предпочитат хем да изкарат на топло част от студения сезон, хем да минат и през някое обучение. Незрящите пристигат от всички краища на страната. Първо опознават спецификата на централните градски улици по релефни макети, разучават с ръце маршрутите, сприятеляват се с пространството около гарата, после проверяват наученото в реалната градска среда - с белия бастун и крака. Към уменията за самостоятелен и независим живот някои прибавят и професионално обучение, за да увеличат шансовете си за работа. У нас училищата за хора със зрителни увреждания са две, но не дават професионална квалификация. Това е и една от причините само 5% от незрящите у нас да работят. Другата е известна - кой работодател би предпочел сляп човек пред зрящ. Обучението по масаж е изключение. То привлича и най-много кандидати, та се налага да ги пресяват - според това доколко са мобилни и самостоятелни. Повечето от завършилите курса за масажисти започват веднага работа. Смята се, че благодарение на своята свръхсетивност незрящите



улавят най-добре фините енергии на човешкото тяло,



затова и са предпочитани.

Читателите на Петя са двадесетина, идват от целия град, сред тях има и деца. А Петя отчита, че позагубилият се интерес към брайловото писмо напоследък като че ли се възражда. Най-много се радва, когато някое първолаче в края на учебната година влезе при нея, за да си вземе книга. "Много хора предпочитат да не влагат усилия в четенето. Сега компютърът ти говори, телефонът, аудиото... Но така текстът стига до теб през трето лице. А четенето с ръце е като с очите. Думите оживяват под пръстите ти", усмихва се момичето. Вместо да мрънка и да се мръщи на съдбата, която й е поднесла безброй житейски несгоди, Петя заразява с неизчерпаем оптимизъм дори зрящите. А те кой знае защо винаги са по-оклюмали от живеещите в света на сенките. Петя не се предава за нищо на света пред отчаянието, не се е оставила и на скуката. Всеки ден тренира във фитнеса на центъра, плете, свири на китара, пее - в кънтри клубове (завършила е Консерватория, музикална педагогика, после и педагогика на зрителните затруднения), а за книгата казва: "Тя е моят оазис. В момента "следва" с пръсти "Добрият път" на Конфуций. Читателите й пък търсят най-много Хорхе Букай, Джефри Арчър, а от българските автори - Йовков и Вазов.

Да получиш международен сертификат за работа с компютър и да си намериш работа вън от системата на Съюза на слепите е мечта за много незрящи, но Ася е успяла да сбъдне своята. Според преподавателката по компютърни умения Стефка Стойчева около 70 души годишно преминават през индивидуалното обучение. Част от тях искат само да могат да използват скайпа - децата им са в чужбина, та да разговарят с тях. Други искат да слушат музика, да търсят информация чрез специализирания говорещ софтуер. Но трети като Ася трупат дипломи и продължават обучението си. Момичето е с остатъчно зрение, но вече има работа като оператор на текстообработваща машина в християнския център за хора с увреждания "Благодат". Късметлийка! Успяла е да избяга от безработицата и изолацията.

Кабинетът по арт занимания е най-многолюден и с наредените по стените цветни пана прилича на изложба - всяко от тях е в различен стил и настроение. Под ръцете на десетината незрящи оживяват различни фигури. Сами ги рисуват, сами нанасят и глазурите им. Работата с глина успокоява, но и развива тактилната памет, прави незрящите по-приспособими към непозната среда. Част от тези хора живеят сами, не могат да разчитат на помощта на чуждите очи, казва Таня Ангелова, преподавател по арт терапия.

Румяна, която живее в света на сенките, се учи да прави цветя от глина. Най-новата е в групата. Наскоро решила, че София не е най-добрият град за живеене, и станала пловдивчанка, а сега се радва на социалния живот, който центърът й предлага. "Руми идва един ден при мен и ми казва: "Моля те, направи един курс, за да се науча да си фиксирам бравите". Жената живее сама. Вече може да сменя гумичките на чешмите, но с пантите на вратите не се оправя", разказва Таня.

"По-често си удрям главата, отколкото се спъвам. Все ще се намери нещо, изнесено над темето ти - сергии, клони на дървета...", признава Кирил Дамянов. Мъжът е с нулево зрение. Бедата го спохожда със заболяване, наречено пигментна дегенерация на ретината. За да прекоси града и да стигне сам в центъра, всеки ден мъжът хваща белия бастун и потегля сам. Напоследък градското пространство е станало по-толерантно към незрящите, казва Кирил - въпреки че има още какво да се желае. Вече има звукови светофари, тактилни пътечки, ориентировъчни пътеки за белия бастун... А престоят във фитнеса е голяма закалка - не само физическа. Особено ако си случил на фитнес инструктор като световния шампион по канадска борба Марин Пейчев. След изстрел в главата с много късмет Марин се отървал от смъртта, но пък куршумът увредил зрителния му център. След 40 дни, прекарани в кома, с нечовешка воля и несъкрушим инат влязъл в



най-трудното състезание - това със себе си



В рехабилитационния център се научил отново да ходи с помощта на белия бастун и да живее без оправдания. И започнал да побеждава всеки, дръзнал да постави срещу него лакътя си върху подложка и да стисне дланта му - както с лявата, така и с дясната ръка. Така стигнал и до златото в канадската борба на световните параолимпийски игри. В центъра пък помага на другите да открият силата в себе си и да не позволяват на тъмнината да опустоши живота им. Зрящите нямат представа как се живее на тъмно, затова и преди няколко години в центъра решили да организират за местната градска управа социален експеримент, наречен "Вечеря на тъмно". До този момент у нас все още ги няма познатите в Европа "ресторанти на тъмно", които предлагат храненето със завързани очи като запомнящо се преживяване. На поканата им се отзовали кметът на града, зам.-кметове, областният управител на Пловдив, държавни чиновници... За да ги извадят от обичайната им среда, та да се хванат да променят нещо в живота на незрящите, иначе обречени на безработица и изолация.