|
| Бившият ректор на Стопанската академия в Свищов Величко Адамов се превърна в емблема на пороците във висшето образование. |
- Да се добави възможност за отнемане на докторски степени и уволнение на университетски преподаватели, които са уличени в плагиатство;
- Да се въведат национални минимални наукометрични показатели за заемане на академични длъжности.
На хартия и двете промени целят да се въведе по-високо качество в научната общност - преподавателите да не плагиатстват и съответно да работят повече при израстването в кариерата си. На практика нещата вероятно ще се случат по малко по-различен начин.
Копирането на чужди трудове
В досегашната регулация наистина има дупка в законодателството, която не позволява дори доказани плагиатствани докторски дисертации да бъдат анулирани. Нито университетите, нито министерството могат да реагират при доказан случай на плагиатство, ако засегнатият човек (този, от когото е преписано) не си потърси правата сам. Реалността е, че тези, които трябва да си търсят правата, често са в някаква зависимост и дори взаимна изгода с този, който е преписал техния труд. Безспорно и наложително е това нещо да бъде поправено. Въпросът е как.
Промените в закона предвиждат да се създаде министерски трибунал, при който да постъпват сигналите за плагиатство, и съответно той да разследва всеки случай поотделно. В правомощията на този трибунал ще бъде да отнемат докторски степени и да принуждават университета да отстранява хванатите в плагиатство хора от академичните им длъжности. Идеята е членовете на тази комисия да са независими, обективни, некорумпирани и безпристрастни, т.е. да не е възможно университетите да влияят на техните решения. Доколко това ще е възможно, се досещате сами, но като цяло идеята плагиатството да бъде осъждано далеч от кабинетите на плагиатстващите е в общи линии добра.
Неизбежно обаче има възможност за "побългаряване" на добрите идеи. Първо, какво ще разбираме под плагиатство? Ако става въпрос за изкопиране на информация от научни статии в реномирани индексирани издания, без да са поставени надлежно цитати, или ако става въпрос за изкопиране на цели пасажи от чужди докторски дисертации или монографии, които присъстват в регистъра на Националния център за информация и документация (НАЦИД), тогава ще имаме категорични, ясни и безспорни правила за оценяване на един труд като "изплагиатстван". Ако обаче бъде допуснато да бъде оценено като плагиатство например кражбата на информация от студентски курсови проекти или дипломни работи - а именно това е най-масовото плагиатство - нещата започват да добиват една малко по-различна окраска.
Студентските курсови задачи, проекти и дори дипломни работи не се пазят в национален регистър. Всеки университет си има свои вътрешни правила за тяхното съхранение. Масовата практика е просто да отиват в архива за определен период от време (пазят се поне няколко години) и нищо повече. Това е и причината те да са най-често плагиатстваните материали - тези трудове са невидими за външния свят. Единственият начин подобни плагиатства да достигнат до новосъздаващия се министерски трибунал е или авторът на въпросния труд да подаде сигнал (както може да се случи и сега, но в съда), или някой вътрешен човек в университета да извади нещата от архива и да сезира новия орган.
Тук лежи голямата опасност от злоупотреби - при положение че деловодството на съдържанието на курсови проекти и дипломни работи е изцяло вътрешноуниверситетска процедура, тя спокойно може да бъде манипулирана от ключови хора в самия университет. Казано направо - потенциално може да се замени съществуващ труд в архива с изфабрикуван нов, вследствие на което да бъде уволнен преподавател, който всъщност никога не е плагиатствал никого. Остава бившият студент, чието име се употребява за подобна схема, да бъде съгласен да участва в нея (а това спокойно може да бъде и настоящ член на заговорната група, която извършва измамата). Така комисията за плагиатство може потенциално да бъде употребена като поредната "бухалка" за саморазправа с "неудобни хора".
В този смисъл заслужава адмирация мярката за отнемане на програмната акредитация при регистриране на системни нарушения. Това донякъде ограничава силата на потенциалната бухалка, като ограничава броя на хората, които могат да бъдат прецаквани за определен период от време. Със сигурност обаче продължават да стоят множество отворени въпроси и положението не може и не трябва да остане като гореописаното.
Наукометричните критерии
Сега при заемането на академични длъжности всеки университет има право сам да определя критериите, които кандидатите трябва да покриват. При повечето университети е предприета практика критериите да са ниски и да се покриват сравнително лесно. Тоест някой с докторска степен може доста бързо да стане доцент или дори професор, ако има отворен конкурс за такъв. И точно това всъщност е основната спирачка за "масова хабилитация" - определение, което популистите използват често в медиите (говори се за "роене на професори и доценти" и подобни неща). Въпреки че по смисъла на закона конкурсите трябва да са отворени и за тях да има конкуренция, реалността е друга - конкурсите се правят целенасочено за определени хора и най-често при повечето се явява само по един-единствен кандидат (този, който предварително е избран).
Промяната в закона по никакъв начин няма да промени това положение. Причината е, че изначално е напълно естествено работодателят (университетът) сам да си избира работника (преподавателя), който да заема дадена длъжност. Идеята на конкурсите е това да не бъде така, но реалността е и винаги ще бъде друга. Когато в дадена катедра се приема на работа нов човек, той трябва да е такъв, който да се впише адекватно в нейния колектив. Съвсем нормално е хората от катедрата да си изберат подходящия кандидат не на базата на "наукометричните критерии", а на базата на личните си пристрастия и познанства с него.
Но законодателите ни все пак настояват, че ще успеят да променят нещата и да променят човешката природа. Наукометричните критерии най-общо могат да бъдат разделени в две основни категории:
- Какъв труд е положил самият човек: колко научни публикации има и къде, колко университетски курса е разработил, колко учебници е написал и т.н.;
- Как го оценяват други учени: колко пъти е бил цитиран в чужди научни трудове от хора, които не са свързани пряко с него.
От двете категории само и единствено изискването за публикация в издание с "импакт фактор" има някаква реална тежест и е в практическа полза на замислената идея. Интересното е, че и към момента повечето (ако не и всички) университети тъй или иначе имат подобно изискване в правилниците си.
Всичко останало всъщност ще доведе до влошаване на общото положение. Причината е, че ще бъдат толерирани следните три изключително порочни практики:
- Ще се затвърди и разшири размяната на цитати между двама, уж несвързани помежду си учени на принципа "аз на теб, ти на мен";
- "Бройката публикации" ще стане още по-важен критерий за израстване в кариерата, за сметка на тяхното качество. Както казах, статията с импакт фактор тъй или иначе го има като изискване и към сегашния момент. Увеличаването на изискването за останалите "бройки статии" ще доведе до безсмислено публикуване на (ще си позволя да употребя тази дума) глупости. От това ще спечелят само нискокачествените "научни" форуми, които към този момент се употребяват за ваканция по време на учебната година - те ще започнат да гълтат още повече "такси правоучастие" от публикуващите в техните сборници;
- Ще започнат да преобладават научните статии с дълги списъци от големи авторски колективи. В екипната работа, разбира се, няма нищо лошо, даже напротив, но в случая намеквам за практики, в които хора биват фиктивно записвани като съавтори на публикации и учебници, за които нямат никакъв личен принос. Когато на някой "наш човек" му трябват "бройка публикации и цитирания", за да може да покрие критериите и "да го направят доцент", докторанти и други колеги биват принуждавани да го включват фиктивно като съавтор в техните трудове. Тази практика я е имало, има я и ще продължава да я има (доколко масова е зависи от качеството на университета), но в случая въпросните повишени наукометрични критерии ще я изострят значително.
В крайна сметка наукометричните критерии нито ще променят факта, че често
"мястото се отваря за конкретен кандидат",
нито ще променят факта, че има възможност хора да се назначават на академични длъжности, без да имат достатъчно компетенции и реален научен принос за това. Просто процесът на академично израстване ще бъде затруднен, от което аз лично смятам, че няма псевдоучените да бъдат принудени да запретнат ръкави и да се поправят, а ще бъдат мотивирани да засилят вредните за системата схеми за академично израстване "през задната врата".
Добре е да се осъзнае, че качеството на доцентите и професорите в даден университет е важно само за престижа на самия университет и на никой друг. Това, че някое висше училище си позволява да назначава некомпетентни хора на високи позиции в дългосрочен план, вреди само на самото него. Вкарването на национални наукометрични критерии няма да спре академичното израстване на лоши и некадърни хора - само ще го затрудни, от което ще страдат най-много не те, а съвестните им колеги, които ще бъдат принудени от обстоятелствата да ги избутват. Това допълнително ще отблъсне потенциални докторанти и качествени кадри, защото обстановката в някои университети ще стане още по-тягостна, отколкото е.
Тоест националните наукометрични критерии няма да повишат качеството - даже на места ще го снижат. На хартия ще изглежда чудесно и всички наши доценти и професори ще бъдат страхотни учени с перфектни биографии. А на практика... ще си бъдат същите, че и по-некадърни.
В крайна сметка предстоящите промени в закона целят да увеличат държавната регулация и да намалят автономията. А много добре знаем, че насила хубост не става. Решението не е в броенето на все повече и повече публикации и цитати, а в създаването на силна пазарна конкуренция. Предлаганите промени не насърчават по никакъв начин тази толкова необходима конкуренция между университетите.
----
Авторът е доктор по методика на обучението по математика и преподавател в СУ.
