|
| Цветеслава Гълъбова |
- Госпожо Гълъбова, защо за пореден път "лешоядството" надделя в медийното отразяване на катастрофата на магистрала "Тракия"?
- Прави ми впечатление, че хора, наричащи себе си "журналисти" и вероятно подготвени за тази професия, вършат нещо, което за мен е непонятно от чисто човешка гледна точка. Изключително грубо и несъобразено с никакви елементарни човешки правила на общуване. Навлизане в личното пространство на хора, които се намират под огромно напрежение, които преживяват емоционален шок по някакви причини и категорично в този момент нямат нужда нито от медийност, нито да бъдат притеснявани.
- Защо?
- Защото в техните глави е хаос и трябва време той да се подреди. И такова влизане с кубинките е абсолютно непонятно, включително и за човек, който иска да бъде информиран. Каква информация за читателите, за зрителите или слушателите носи един такъв репортаж? Реално нищо. Аз като психиатър мога да преценя, че става дума за хора, които са под огромно напрежение, които са под стрес, объркани, могат да бъдат дезориентирани, много емоционални или агресивни. Но това са съвсем обясними реакции. Един такъв репортаж може да се изчерпи с това, че е станала сериозна катастрофа, могат да се изброят пострадалите и загиналите, да се съобщи в кои болници са настанени. Кому е нужно това нещо, което гледахме? То носи елемент на жълтина, който е изключително нездрав. А в конкретния случай е и една от стъпките по пътя на нашето тотално опростачване.
- Какво се случва с вътрешния свят на човек, който е претърпял насилие или инцидент?
- Вътрешният му свят се срива. Всичко изчезва, хубави, лоши неща. Какво може да чувства една майка в момент, когато погребва детето си, а с наврян в лицето микрофон трябва да отговаря на такъв въпрос. Не мога да си представя какво е в душата на онова момиче, за което се твърди, че е довело до тази тежка катастрофа. И се питам: ако след експертизи и дела се окаже, че прокламираният механизъм за случването на този инцидент не е бил такъв. Кой ще плати моралните щети на това момиче? На него му стига фактът, че от пет дни се говори единствено и само: "Ти уби шест човека!". Да, по непредпазливост, немарливост, но "ти уби, ти си убийца". Ами ако се окаже, че механизмът не е бил такъв? Това е още един съсипан човешки живот.
За всичко това трябва да мислим, преди да раздаваме присъди. В това отношение социалните мрежи имат огромен негативен принос. Там ври и кипи от разбирачи. Всеки нещо знае, сяда на клавиатурата, набира го, проветрява собствените си емоции. А че е натоварил някой друг - какво значение има. Затова трябва да бъдем много внимателни, особено журналистите. Дума дупка не прави, но може да убие. Журналистите трябва да имат дори автоцензура, в добрия й смисъл, хигиена на мислите за това какво могат да направят. Не мога да си обясня, че поведението на репортерите в трагични ситуации се основава на страх от уволнение. Мисля, че всеки човек може да отстои правото си да запази достойнството - своето и на това на хората, които отразява.
- Какво издава в момент на травма въпросът: "Как се чувствате?"
- Тъпотия. Липса на емпатия и съпричастност. Преди да му зададеш този въпрос на човека, се постави на негово място. Виждам човек, паднал на улицата - да питам като човек как се чувства, означава да му помогна с нещо. Но да отида и да попитам една майка, загубила детето си, как се чувства, е нелепо, абсурдно и глупаво. Няма оправдание за този въпрос. Ако ще се задават въпроси, те трябва да са насочени в търсене на причините за станалото, за да се намали рискът от подобни трагедии в бъдеще. Това би имало смисъл. А да се занимаваш с личните трагедии на хората, е наистина безсмислено и непрофесионално, без да претендирам, че познавам журналистическата професия. За мен това е израз на професионална импотентност. Няма какво друго да покажем и ще попитаме някого как се чувства.
- Откъде идва тази инертност?
- Трябва всички журналисти и всички хора, които не са наясно, да знаят, че по-интимно преживяване от мъката няма. И никой няма право да се набърква в мъката на друг човек. Това е по-интимно от секс, от любов и от всичко останало, което може да си представим. Мъката е място и време, което е отредено единствено и само за нас. И никой няма право в този момент да ни пита как се чувстваме. Когато приятел, близък преживее някаква трагично събитие, скърби прекалено дълго, виждаме го, че не се справя, можем да му помогнем със съвет или да го заведем на терапевт, който да му помогне, но във фазата на емоционалния шок да дойде някой да те пита: "ти как си"... това е подигравка. И не бива да се допуска в никакъв случай. Търсенето на жълтото в журналистиката е най-лесно. Това е като да имаме една тълпа, да й метнем кървави мръвки и да видим какво ще стане.
- Всички тези количествени натрупвания на информация за катастрофичност, безизходица, насилие по какъв начин се отразяват на психичното здраве на общността?
- Виждам изменения. Със сигурност това чувство за наближаващ апокалипсис, което ни се насажда като реално, твърде многото говорене, заличаването на границите между това да сме информирани и манипулирани, се отразява зле. Защото има хора с много лабилна психика, има хора с проблемно мислене, някои живеят в материална и духовна нищета. И това говорене както на тях, така и на всички останали се отразява зле. То става къде съзнателен, къде несъзнателен мотив да го караме през просото: "Войната чука на вратата, оттук нататък какво ще се прави, няма никакво значение. Яж, пий и си носи новите дрехи, не се съобразявай с нищо". Има много причини това говорене да бъде ограничавано в рамките на разумното, до степен да бъдем информирани.
А какво се случва у нас? Като се започне от сутрешните блокове, мине се през предобедните и се стигне до тези в 17 часа, когато започват обзорите на телевизиите - непрекъснато се говори за това. Този е убил, онзи е изнасилил, катастрофи, съдебни и крими новини, ние сме залети от това. Да, трябва да бъдем информирани, но е и важно хората сами да наложат собствени хигиенно-ограничителни мерки на информацията, която постъпва. Трябва да се прави разлика между информация и знание. Знанието се придобива активно, а хората предпочитат да бъдат информирани.
- Как се отразяват всичко това на децата?
- Ужасно зле. За разлика от възрастните децата нямат голям жизнен опит. Те се объркват между виртуалната и реалната среда и много често живеят във виртуалното, без да си дават сметка за това. Наше задължение е да им казваме какви опасности има там. Наскоро едно момиче беше убито от свой връстник, а имаше повече от три хиляди приятели във "Фейсбук". Те не могат да разберат, че приятелството е едно, а другаруването във "Фейсбук" - друго. Затова и възрастните имаме огромни отговорности да предпазим децата от опасни мисловни конструкции, които създават рискове за тях в социалните мрежи. Трудно и сложно се живее в ХХI век, независимо че на пръв поглед технологиите са ни улеснили ежедневието.
- Това ли е едно от обясненията за нарастващата агресия сред нас?
- Факторите са много. Много голяма роля играят и нашите политици. Визирам всички, които ни управляват от 30 години насам. Те налагат един крайно неподходящ тон на общуване помежду си. Този тон много лесно се пренася надолу. Неизслушване, нетолерантност, обвинения. Политиците имат неприемливо поведение в публичното пространство и прекрачват границата. Но виждаме, че не получават никакви санкции за това. И някои хора си казват: "след като той може, защо и аз да не мога?". Ето това е тяхната отговорност. А родителите трябва да са наясно, че възпитават децата си във всеки един момент, с всяко свое действие или бездействие - чрез налагане на модели на поведение. Ако говорим за агресия в училище, аз питам къде са родителите. Защото основната функция на училището е образователната и затова трябва да внимаваме какво говорим вкъщи. Когато десет пъти кажеш на един тийнейджър: "нищо не става от тия даскали", това му трябва, за да го повтори пред учителя си.
- Казахте, че трудно се живее днес. Какъв е профилът на латентния насилник в ХХI век?
- Той винаги е бил е един и същ. Обикновено е интелигентен човек, прилича на героя от "Врага в моето легло". Образован е. Той е рационално интелигентен, но емоционално не е - там са дървета. Латентният насилник, за да остане такъв, е човек, който прилага психическо и психологическо насилие, а не шамарене, крещене и заплахи. Често пъти е манипулативен и чаровен, рядко нещо го изкарва от равновесие. Това го прави много коварно същество, защото за неговото ограничаване и правово наказване се оказва, че липсват дефиниции в законите. Няма ясен инструментариум да се измери и го прави трудно наказуемо. Насилниците са извратени хора, получават удоволствие от мъката. Днес те са доста и социалните мрежи ги улесняват.
- Къде е оптимизмът у вас, психиатрите?
- Оптимистичното е, че все пак сме живи. Мисля, че нещата ще се оправят, защото не вярвам нашата цивилизация да е толкова загубена, че да се погуби така. Това противоречи на житейската логика.
