"Външната политика е триумфът на Бойко Борисов. И по отношение на Турция, Македония, Русия, Западна Европа. Един перфектен балансьор, много се усъвършенства този човек." Така ласкаво се изказа вицепремиерът Валери Симеонов за своя шеф в правителството през миналия август. Голяма похвала, не ще и дума. Борисов сигурно и до ден днешен се топи от удоволствие, когато си припомня думите на своя заместник. Все пак отдавна му се иска да остави своя траен отпечатък върху родната дипломация. Така де, след като построи "три пъти повече, отколкото всички останали правителства" и постигна "най-ниска безработица и рекорден икономически растеж", какво друго му оставаше, освен да катери върховете на световната политика?

Там обаче играта е друга - по-сложна и по-опасна. Как да подходи нашият Борисов, като хем му се ще да е в центъра на събитията, хем не желае да настъпи някого от големите по опашката? Ами, като пробва да угажда на всички, доколкото това е възможно в днешното смутно време. Някои, като Валери Симеонов, наричат това балансирана политика.



Други го смятат за снишаване по живковски



и страх да заемеш твърда и ясна позиция. Както и да го разглеждаме, очевидно това е и ще бъде дипломацията по борисовски - предпазливо заемаш разкрачена стойка между големите и се рекламираш като посредник или "мост между Изтока и Запада" - барем историята те припознае като такъв, дори и нищо значимо да не произтече от ролята, която играеш. Характерен пример за този подход беше срещата между лидерите на ЕС и турския президент Реджеп Ердоган, провела се през март във Варна. Сбирката не подобри с нищо отношенията между двете страни, но донесе на Борисов добри думи от Юнкер и Ердоган, както и вниманието на чуждите медии.

Подобна игра обаче става все по-трудна във време, когато острият език и едва прикритите заплахи често заместват дипломатичния тон в международната политика. "Балансьорът" Борисов трябва непрекъснато да е нащрек какво върши и говори. И не само на форуми в чужбина, но и вътре в страната. Една погрешна стъпка или непремерено изявление - негово или на човек от партията му, и току-виж медиите (или по-лошо - западните посолства) го наредили в проруския лагер. От друга страна, Борисов е последният, на когото би му стискало да раздразни руската мечка, както ясно се видя от позицията, която правителството му зае по случая "Скрипал". Тъкмо поради тези обстоятелства за него е много важно да знае кога да замълчи, а когато говори - да го прави така, че казаното да удовлетворява в достатъчна степен и евроатлантическите партньори, и Кремъл (също както подхожда с ЕС и Анкара).

Това налага и



своеобразно разпределение на ролите в неговото обкръжение



във властта - за себе си и за своя партиен заместник Цветан Цветанов оставя ролите на стожери на евроатлантизма, а на коалиционните партньори Волен Сидеров и (в по-малка степен) Красимир Каракачанов - на приятелите на Русия.

Именно в този контекст трябва да се разглежда и разразилият се скандал между Цветан Цветанов и президента Румен Радев на последното заседание на Консултативния съвет за национална сигурност (КСНС) на 19 април. Срещата беше посветена на външните заплахи за страната. Тя се проведе малко повече от месец след като се разрази бурята около Скрипал и дни след ракетните удари на САЩ, Великобритания и Франция срещу режима на Башар Асад в Сирия. По повод "Скрипал" българското правителство прояви рядко за него несъгласие със Запада и отказа да изгони руски дипломати от нашата страна. А ударите срещу Сирия одобри с половин уста. За мнозина у нас започна да изглежда сякаш "балансираната" външна политика на Борисов изведнъж рязко се е люшнала в източна посока. А това е впечатление, което премиерът определено не иска да остави нито в страната, нито в чужбина. Затова и му трябваше публична демонстрация, която да послужи като ярко доказателство, че ГЕРБ и правителството остават в евроатлантическия лагер. Какво по-добро в случая от скандал с президента, когото така или иначе управляващите периодично обвиняват, че работи за интересите на Кремъл?

Тук Цветанов вършеше идеална работа.



Зам.-шефът на ГЕРБ има зъб на държавния глава



още от президентските избори през 2016 г. Поражението, което партията му претърпя тогава от БСП, нанесе тежък удар по авторитета на Цветанов, който винаги е бил сочен и хвален като мотора, задвижващ уж безотказната изборна машина на ГЕРБ. Впоследствие той и президентът имаха редица сблъсъци, които само засилиха взаимната им неприязън - например тежкия конфликт около парламентарната анкетна комисия, разследваща евентуална корупция при преговорите за закупуване на изтребители "Грипен". Комисията беше рожба на Цветанов, очевидно насочена против Радев, който активно ратуваше в полза на шведските самолети. Освен това Цветанов е политическа фигура от едър калибър - вторият в ГЕРБ, и когато начене атака срещу някого, това е сериозно послание.

А сблъсъкът миналата седмица започна, след като зам.-шефът на ГЕРБ обвини държавния глава, че е предложил проект на декларация на КСНС, която щяла да извади България от ЕС и НАТО. От президентството отхвърлиха твърденията му като "манипулативни". Задочната размяна на реплики продължи и през следващите дни. Цветанов нападна президента, че "говори с позиция, която изцяло кореспондира с Русия" по повод на атаките с химическо оръжие в Сирия. И допълни, че България не се ползвала със същото доверие от страна на евроатлантическите ни партньори, с каквото е разполагала преди избора на Радев за президент.

"Най-лесният начин да окарикатурим европейската идея, това е тя да се асоциира с хора, които от сутрин до вечер декламират за европейски ценности, без да са много наясно какво означават", отвърна язвително държавният глава. Обиден, Цветанов настоя да се спре с личните нападки в политиката. Оттам нататък



сблъсъкът прерасна в обичайната междупартийна схватка



- ГЕРБ срещу БСП.

Целта на пиар акцията обаче беше постигната. Верността на ГЕРБ към евроатлантическата общност беше ярко и брутално демонстрирана на форума, който събира всички важни и влиятелни държавни и политически фигури. И естествено, се наблюдава внимателно от медиите, публиката и външните фактори. Цялата операция беше проведена от Цветан Цветанов. Борисов не се намеси нито веднъж - нито се включи в нападките срещу президента, нито се опита да обуздае дясната си ръка в партията. А защо не свърши работата сам, след като така и така обича да обира вниманието? Първо, за да предотврати обвиненията, че провокира политически и междуинституционален конфликт, който неизбежно щеше да се появи, ако беше скочил на Радев. Второ, за да запази позата на сдържаност и неутралност във външната политика, която така се харесва на широката публика у нас, както недвусмислено показаха няколко проучвания на общественото мнение. Трето, за да не стане прекомерно залитането в западна посока след лъвския скок на Цветанов да защити евроатлантическата ориентация на страната. Така и Западът сит, и Русия (и дипломатическата й мисия у нас) цяла.

Проблемът е, че подобни игрички, както вече се спомена, ще стават все по-трудни във времето. Така и така не е лесно да се стои на два стола. И ще става все по-трудно, особено когато и двата силно се клатят. Рано или късно Борисов ще бъде поставен в ситуация, в която ще трябва да се разположи изцяло на единия или другия. Тогава ще се разбере доколко (и дали) се е усъвършенствал във външната политика.