Скандалите в културата не са рядкост, напротив. Избухват от древността: срещу Фидий, архитекта на Партенона, атинският ареопаг начева преследване с подозрението, че присвоил част от златото, предназначено за статуята на Атина Палада. Всъщност обвинението се цели не във Фидий, а в приятеля му Перикъл, на когото не един и двама атиняни имат зъб. Скулпторът се отървава - нарежда да се свали цялото златно покритие и да се измери, нищо не липсвало. Временно отлагане. След като е обвинен в безбожие, си плюе на петите, за да спаси кожата. Когато политика и изкуство влязат в пряк сблъсък, на изкуството лошо му се пише - или бяга, или страда. Като Торквато Тасо, вкаран в лудница, защото се осмелил да обича сестрата на ферарския херцог. В по-късни времена Наполеон III с презрение почуква с бастуна си голия задник на къпеща се жена, нарисувана от Курбе; художникът приема предизвикателството и на идната година си организира свой салон. Властта е злопаметна: Курбе е затворен след разгрома на Парижката комуна с обвинение, че съборил Вандомската колона, символ на победите на Наполеон I, чичо на "малкия" Бонапарт. Посегнал срещу културен паметник, истински вандал, Боже, опази! Колкото до скандалите между публика и артисти, историята гъмжи - започваме с импресионистите, завършваме с Шьонберг.



Ала във всички скандали накрая изкуството побеждава



И лека-полека публиката посвикна, че много-много не бива да роптае, а трябва да преглъща всичко, което й подхлъзват като изкуство. Критиката също свали гарда - несъмнено, победата на артистите е причина за успеха на най-малкото странни творби като "Физическата невъзможност да мислиш за смъртта, докато си жив" на Деймиън Хърст - почти истинска акула, плуваща във формалдехид, или "джънк" скулптурите на Джон Чембърлейн. За Merda d'artista на Пиеро Манцони не отварям и дума. Днес естетическите свади са невъзможни, макар че не минаваме без свади. Какви?

Етически и парични. От Стокхолм долетя вест, че през 2018 г. Нобел за литература няма да има. Причината - фотографът на комитета Жан-Клод Арно, съпруг на една от членките, Катарина Фростенсон, си позволявал волности с дамите и даже - майко мила! - с престолонаследничката принцеса Виктория. Негодуванието срещу секс тормоза заля Запада, след като продуцентът Харви Уайнстийн беше уличен в "неприлични предложения" включително към звезди като Кейт Бланшет, Ума Търман, Селма Хайек. Харви го заплашва затвор, докато писателите преглъщат огорчени...

До Изтока това цунами не стигна. Ако съдим по България, Изтокът на #metoo на сълзи не вярва. У нас нещата опират и като че ли винаги са опирали до пари. След "седемте тлъсти крави" на "людмилието" (Вера Мутафчиева) и "постлюдмилието", когато на послушните и спазващи партийната линия се плащаха дебели хонорари, контрактации и всякакви благинки, дойдоха "седемте мършави крави" на прехода, когато държавата буквално дезертира от културата, и я заряза да се оправя както може и доколкото може.



Политическите битки засенчиха естетическите, нещо повече, естетическите пак бяха политически.



Съюзът на българските писатели се разцепи - хората на Хайтов удържаха имотите, Сдружението запази литературата. (Макар че младите, честно казано, хич не ги бърка организация, каквато и да е, чийто принцип е не художествен, а синдикален. Поради това на последните скандали в Съюза на филмовите дейци не се и вяснаха, какво ги греят спор, в който противостоящите изтъкват като аргументи наеми и договори, не художествени практики.) Някогашната идеологическа обагреност пък сътвори така, че партиите прикоткваха само преданите им интелектуалци - в новоучредения НСРТ, сега СЕМ, първо бяха вкарани писатели, верни на синята идея - Димитър Коруджиев, Александър Томов, по-късно Ивайло Петров. Червените също не стояха безучастни - пратиха си верен емисар в телевизията, Иван Гранитски. Сините опитаха да повторят упражнението в радиото с Иван Бориславов. За другите ситуацията беше спасяване поединично - театрите се опразниха (улицата иззе функциите им), киното изпадна в кома, художниците си намериха меценати чужденци. И не само те, колко певци и музиканти се изнесоха, че дори и писатели български имаме в "пустата чужбина", която обаче за култура и изкуство съвсем не се оказва чак тъй пуста.

И е наистина цяло чудо, че в тези постни години радиото успя да запази своите четири музикални формации - трите оркестъра и детския радиохор, толкова изненадали премиера. По тукашните ширини да се занимаваш с изкуство и култура е не особено престижно и удачно предприятие - ни пари, ни слава, пазарът никакъв, потребителите тясна лента, държавата нехайница. А когато вземе да хае, го прави като слон - няма друго обяснение за препоръката радиооркестрите да печелят с концерти. Сякаш залите се пукат по шевовете от посетители. Такова изказване, впрочем, може да направи единствено човек, който едва ли скоро, а по-вероятно въобще някога е посещавал симфоничен концерт. Най-много да е стигал до някое шоу на Слави Трифонов, ама там културата чезне като вградена невеста.



Контактите между власт и култура в България скърцат отколе



Причината. На държавност ни учат руснаци, едва-едва измъкнали се от безчинствата на крепостното право, на култура - предимно чехи, които точно в културата виждат шанс да се утвърдят във Франц-Йосифова Австро-Унгария. Ето го разминаването - властта е самоволна и самовлюбена по руски самоуправнически образец, културата е самостойна и самоценна по чешко-славянски свободолюбив образец. Първата иска втората да я слуша и тогава дава пари, втората вярва, че е важна сама по себе си и настоява първата да се съобразява с това. Като прибавим към взаимните претенции ситния пазар и тънкия слой публика, ето ти условия за свирене под прозорците на Министерския съвет. И караници за имоти, вместо за художествени стойности. Като всичко това у нас едва ли скоро ще оттече...

Просто българската политика почти никога не е имала сетива за българската култура. А когато властта нехае, оркестрите свирят - гръмко и оглушително, да се чуе надалеч...