Дойде ли месец май, дългогодишният концерт-майстор на операта в Цюрих Георги Пенков започва да стяга багажа си за София за среща с момчетата. Животът ги събрал преди седем десетилетия в родния им Шумен, после ги пръснал в различни посоки, белязал ги с изпитания, сблъскал ги с различни превратности, та и с обществено-политически метаморфози. Родени са в царско време, тръгнали на училище в разломната 1945 г. с пристигането на Съветската армия, комунизма изпратили в разцвета на силите си и прекрачили в демокрацията с ентусиазъм. Каквото и да им се е случвало, и за миг не загубили следите си, а ученическото приятелство и до днес е убежище за бягство от самотата и унинието, от старостта, която чука настойчиво с бастун на портата. Видят ли се, все едни и същи неща си говорят. И са си същите, сякаш вчера са се видели. Може и да се сджафкат, но дружелюбно, без да се хапят - нали отдавна се знаят.

Тръгне ли Георги от Швейцария към шуменските си приятели, момчетата вадят от гардеробите официални костюми, изгладени ризи, стягат на възел старите вратовръзки, приглаждат пред огледалото бели глави



и се запътват бавно към хлапашките си години



Сбирките им отдавна не са както едно време - в любимата сладкарничка до училището или в някоя квартална кръчма на биричка. Като истински джентълмени с добри маниери подбират внимателно ресторант, подобаващ за срещата, която са чакали цяла година. Пък и тазгодишната им сбирка е юбилейна, един след друг закръглят 80-те, нали са връстници. Само Христо с една година има да ги догонва - навремето избързал и тръгнал по-рано на училище.

Някога били седмина, но сценаристът Николай Никифоров и юристът Георги Ралчев вече са на небето, та когато се съберат петимата, нищят долу стари спомени и надигат очи нагоре. И един през друг разказват: Филмите на Николай Никифоров са сред най-хубавите и запомнящите се за всички времена, 17 са, сред тях и "Мъже без работа", "Година от понеделници", "Шведски крале", "От нищо нещо".... След 10 ноември Никифоров не успял да намери място в комерсиализираната култура, поболял се от стрес покрай упадъка на българската филмова индустрия и си отишъл без време.

Валентин Славов пристигнал в Шумен със сестра си през 1945 г. заедно с Червената армия от Киев, където е роден. В първи клас стърчал цяла глава над останалите, та го сложили на последния чин. Като най-дребен Георги пък седял на първия и подсказвал на всички, най-много на Валентин, който в началото не знаел добре български.

Той, както и Емил Марков, има око на художник, всички очаквали и двамата да станат карикатуристи, но съдбата ги пуснала по друга писта. Емил е феномен. И до днес пише и рисува едновременно с лявата и дясната си ръка. В училище чупел пред черната дъска тебешира на две половини и с едната започвал изречението, а с другата следващата дума, но не всички учители можели да оценят гениалността му. "Случвало се е и да ме изгонят от час, защото развалям дисциплината", спомня си с усмивка Емил Марков, който по времето на соца



имаше за съименник цял софийски квартал



Името му веднъж го измъкнало от ръцете на заядлив катаджия. Пошегувал се, че е племенник на тачения по онова време партизанин, а милиционерът взел, че му повярвал. Една карикатура на Никита Хрушчов обаче без малко да му изяде главата. Като студент забравил пародийната рисунка на съветския лидер между кориците на книга, която попаднала в чужди ръце. Много бързо разкрили автора й и го изключили от университета. Така въпреки уникалния си талант с молива Марков станал ветеринарен лекар, но пък тая професия му отворила други врати. Като генерален директор на "Родопа" обиколил света. Валентин също не станал художник, изучил се за инженер, изкачил всички стъпала в професията си, докато стигне до своя връх. Дълги години бил директор на единствения в страната ни завод за инструментална екипировка и нестандартно оборудване "Зиено".

Георги се връща за пръв път в България през 1974 г. Години наред при всяко свое пристигане талантливото момче от Шумен носи от Швейцария и два комплекта висококачествени швейцарски флумастри и маслени боички - дефицитна стока за ония години. Сега на българския пазар хубави материали за рисуване не липсват. Пък и Валентин, и Емил се движат в крак с времето и рисуват приятелските си шаржове дигитално. А като се срещнат, ги подаряват на другите и разсмиват компанията.

Най-младият в групата - Христо Георгиев, намерил своя връх в българското представителство на IBM и останал там да го ръководи цели десет години, почти до падането на Тодор Живков. "Ако знаех, че това ще се случи, щях да остана на мястото си", казва мениджърът, който все още е консултант и преподавател в областта на бизнеса и мениджмънта и е един от първите у нас специалисти по невролингвистично програмиране.

В шуменската компания двама са и цигуларите - Георги Пенков и хирургът Емил Панайотов. В студентските си години наели една квартира, та често теглели лъка заедно, но само за Георги



цигулката се превърнала в съдба



Като син на концлагерист заради анархистичните си убеждения вторият Емил в групата също изпаднал от университета след донос въпреки отличните оценки. Кандидатствал отново и седнал пак на скамейката в аулата благодарение на шестиците си и на Вела Луканова, тогава зам.-министър на финансите и сестра на Карло и Алберт Луканови. Първо станал лекар в мюсюлманско село в Делиормана, после тръгнал бавно нагоре към Александровска болница.

Приятелите на Георги Пенков разказват, че талантът му на цигулар бил толкова ярък, че в ученическите им години го сравнявали с виртуозния изпълнител Георги Бадев. "Искахме да му купим един магнетофон "Грундиг" да си прави записи. Един от съучениците ни дори заложи палтото си, но парите пак не стигнаха", разказва Емил Марков за най-здравото приятелство, детското.

Тодор Колев по това време също свирел на цигулка, а неговият учител Веселин Спиров успял да създаде изявени цигулари от сума ти шуменски деца. Спиров живеел до къщата на Пенкови, та покрай уроците по цигулка на Адама, както всички го наричали покрай баща му шивача, често ритали футбол с бъдещия артист, който бил един клас под тях в гимназията. А когато Тошко Колев влязъл в телевизионното шоу, сценаристът Николай Никифоров често му давал рамо с ценни съвети.

Георги хванал цигулката като дете. В гимназията, макар и пълен отличник, не получил златен медал. Нарочили го за политически неблагонадежден. Баща му бил царски офицер, 9 септември го заварил подпредседател на Окръжния военен съд в Шумен. А на момчето с цигулката само накривили шапката, както се казва: Ако Господ не е дарил с талант един музикант, и сто златни медала няма да могат да му проправят път към голямата сцена. Така през 1966 г. станал първа цигулка в оркестъра на Софийската народна опера, после заминал с договор за Скопие, а паспортът на бивша Югославия в ония години отваря врати към цял свят. Пътят към Запада обаче му проправил македонски композитор,



автор на скандална опера за цар Самуил,



за когото двете съседни държави спорят от десетилетия. В Скопската опера по това време работели около 30-ина българи, трима от тях във филхармонията. След разразилия се политически скандал шестима от музикантите получили политическо убежище на територията на днешна Македония. Другите 24-ма били изтеглени и върнати набързо в България по дипломатически път. Така Югославия се задължила да намери сцена за музикантите с принудително прекъснат договор.

Или да им даде шанс за изява вън от България. Георги прибрал цигулката си в калъфа и заминал за Германия - Кьолн, Бон, Дюселдорф, Нюрнберг. "В Дюселдорф един много симпатичен човек ми каза: Вие идвате от Скопие. Как бих искал да ви помогна да останете да свирите при нас... Ама не мога, трябва да събера жури, за да ви изслуша. Не става без конкурс, докато го организираме, ще мине много време. Най-накрая в Нюрнберг ми предложиха договор със скромно заплащане, но пък договор", разказва Георги Пенков.

Година по-късно той напуска Бавария и се запътва към Швейцария - малка страна, сцените й се броят на пръсти, но пък точно тя дала простор на таланта му. Слязъл от сцената на Цюрихската опера след цели 33 години, като се пенсионирал.

"В Германия щях да си остана чужденец, а швейцарците ми дадоха възможността да им покажа какво мога, успях и ме приеха за равен на тях", връща се назад във времето Георги, който никога не се е разделял с българския си паспорт. А през 1963 г., когато се основал швейцарско-българският клуб, го направили негов президент. За пръв път се върнал в България през 1974 г. с десетмесечен син и швейцарска съпруга.



Мъже без работа,



ама не съвсем. "Когато бях на 45, си мислех, че бих могъл да управлявам и атомна централа. А сега ми се струва, че не мога да оглавя предприятие и от десет човека. Тъгата ме е налегнала, стълбицата свършва", казва с въздишка Валентин Славов малко след като Георги е духнал свещичките на юбилейната торта. После признава, че не минава ден без да рисува, на компютъра, разбира се. "Америка е за младите", въздиша на свой ред хирургът Емил. В първите години на демокрацията жена му спечелила зелена карта, заминала отвъд Океана, издърпала след себе си и децата, а неговите либийски спестявания помогнали на младите по-бързо да си стъпят на краката. Той обаче не успял да се адаптира на другия край на Земята и се прибрал сам. Работата не ще да пусне и Христо, който още върти консултантската си фирма, а бившият генерален директор на "Родопа" признава: Вече си има шеф над главата. Жена му е нотариус, тя ходи на работа, а той е помощен персонал. И в живота на Георги много неща се променили, но дойде ли месец май, всичко останало отива на заден план. Стяга куфара и тръгва към шуменските момчета.