Това, че опозицията вика: зле сме, разкапва се държавата, а властта вика: отличници сме, вървим напред и нагоре, не е нещо ново. То е, така да се каже, норматив на внушенията в политическия живот при демократични условия. Също така не е нещо ново, че в една страна, включително нашата, винаги има хора, недоволни от битието и съдбата си, както и хора, осъществили добра кариера, или добър бизнес, или намерили философско равновесие, които се чувстват добре.

Аз обаче, докато гледам как момче с бухалки



жонглира пред автомобилния поток



на голямо столично кръстовище, а после протяга ръка за някоя стотинка към скъпите возила, искам да отговоря за себе си: къде сме всъщност? Защо идват големците на Европа у нас, па тупат нашия лидер братски по рамото, той също ги тупа и всички изглеждат доволни? Защо икономическите показатели в статистиката са добри, а сметките на българите в банките са по-високи от всякога? Защо в същото време почти не минава ден, без да се прегради някое шосе или магистрала, без да думкат и протестират я пред Министерски съвет, я на градски площад из селищата на татковината?

Няма да ви занимавам с числа, те, слава богу, днес са леснодостъпни за всекиго и веднага. Ще обърна само внимание, че нещата очевидно куцат главно там, където държавата захранва и издържа различни системи, пък тези системи ту в едно, ту тук, тук там се пукат като изгнил водопровод. И настъпва теч и олелия. На която олелия тичат двама трима велможи, един шътка и прави грозни физиономии, друг приказва благо да се има търпение, после идва трети, баш-керванбашията, и с въздишка залепва спуканото с някой и друг милион...Течът и олелията настъпват главно там, където трябва да има норматив и контрол, създадени от парламента и държавата. Ама или няма такива, или няма кой да следи за прилагането, или просто КОЙ-то си има друга работа - примерно да си гледа имотите, или да дава на децата напътствия и образование... Хубави, впрочем, неща. Веднага да кажем: българинът все още е чадолюбив и добър стопанин.

Но е имитатор на повечето държавни структури и стереотипи, изградени другаде и взети у нас като високи достижения на цивилизованите народи. Българинът, (разбира се с цялата условност на подобни обобщения, защото те са много хлъзливи - хората са различни и има всякакви) - та като цяло нашенецът още има огромна грижа и привързаност към дома и семейството, изолирани зад висок дувар, но и



недоверие към институции и системи



Дори когато са негови, под собствено управление, а не наложени отвън - от султан, император или генсек. Препитанието и добруването на семейството му са искрената му и основна грижа, а възможността да има пост и заплата, дарувани от данъкоплатци, е само радостна перспектива за индивидуалното семейно добруване. Преди сто и нещо години Константин Иречек се възмущава, че в сградата на Народното събрание някой завъдил кокошки: разбира се, в странично, не важно помещение. (Така и така пустее: що да не туриш кокошчици; яйца ще събираш, все на ползу роду - на своя род, де, мислил е тоз държавен служител.) Сега здравната система, или образователната, или общинските администрации и държавната такава още носят белези от същия манталитетен рецидив. Лекарите и медицинският персонал като цяло са образовани българи. И се реализират блестящо в чужбина. У нас обаче фалират болници, другаде (като в Пловдив) най-нагло се източва здравната каса с фалшиви аптеки и рецепти, краде се вероятно навсякъде. Цялата здравна система е в конфликт с обществото: тя функционира зле, а хората я обвиняват в корупция. Системата е в конфликт и със себе си, защото се състои от люде, които очевидно забогатяват от полузаконни и незаконни практики, и от други - повечето, които нямат възможност да го правят. Или не искат да го правят. Скърца и вътрешно, и външно тоест. Подобни беди има и в другите системи. И не защото хората ни са изначално лоши и крадливи, а защото манталитетът на дребен селски стопанин е оцелял, но този стопанин се е оказал снабден с институции и държавност, взети от по-напреднали общества. Където същите са изграждани векове. А ние сме ги получили малко наготово и все още се опитваме да сме майстори на имитацията - кога добре, кога по-зле. Дребният селски стопанин, турен на високо административно кормило, все още си вика: я, какъв късмет извадих! В джеба ми влиза държавна пара, ще гледам да изкарам тука колкото може повече, ще се правя, че отбирам от нещата и съответствам, ще гледам да закача и нещо отгоре, рушветче някое, примерно. Па после



ще съм едър стопанин вече



Е, пак селски, ама с пет курника примерно, тоест птицеферми де. И за деца, и за внуци и правнуци ще има.

Ще повторя, че този човек не е лош сам по себе, просто му трябва още време и дишане в гърба. Като емигрант той скъсява сроковете за обучение, защото там го хваща друга система. Но си остава имитатор, поне в началото. Само че по-добър имитатор.

Добрата новина е, че се учи. Ще се научим - и като индивиди, и като общество. Но по-бавно, по-тъжно.

Хоп - и жонгльорът пред колите, който се прави на циркаджия, изпуща едната, после и другата бухалка. Трябва да му простим - по-добре да жонглира, отколкото да размахва бухалки по чужди глави.

И по-добре да се учи да прави нещо, отколкото да се учи да мрази - и себе си, и другите.