Съвременният българин е жаден да открие света, но се плаши от рисковете, които съпровождат подобно пътуване. Вярва убедено, че демокрацията няма алтернатива, но изпитва недоверчивост към нейните институции. Става все по-религиозен, но не признава догмите на църквата. Иска да се труди, но не за общото благо, а за своето собствено. Вярва безусловно в семейството и не се интересува кой знае колко от общностния живот. Изпитва гордост, че е българин и гледа с подозрение и известна доза страх към чуждите и различните.

Така изглеждат хората у нас през проучването на международната изследователска програма European Values Study (EVS), която се занимава с идеите, нагласите и ценностите на гражданите от цяла Европа от 1981 г. насам. България е включена за първи път в програмата през 1990 г. Поредната, "пета вълна" на изследването се провежда под мотото за "необходимостта от стратегически дебат за европейските ценности".

Съвременният българин тегли рязка разделителна линия между личния си живот и социалния ред. Това особено силно проличава в отношението му към политиката, която се схваща като работа на политиците, т.е. като нещо чуждо и външно на обикновения човек. Делът на хората, които смятат, че политиката "не е важна" или "никак не е важна", е бил 67% през 2008 г., а сега възлиза на 65%. Освен слабото желание за политическа активност,



ниска остава и готовността за участие в законни граждански акции



- само 8 на сто от анкетираните еднозначно заявяват, че биха се включили в легален протест.

Друг важен показател е изключително ниското равнище на доверието към ключови демократични институции - партии, парламент, правителство, както и към непредставителни институции като съд и прокуратура. Това рязко контрастира с отношението към демокрацията като цяло - 82% я определят като "много добра" или "доста добра" форма на управление. Изключително високо се ценят правовата държава и върховенството на закона. "Ако в началото на прехода кризата на всяка отделно взета политическа власт се привижда като криза на целия демократичен модел, то днес разширеният хоризонт на българина, включително историческият опит на европейските страни му позволяват много по-ясно да осъзнае пропастта между демократичната и останалите форми на управление", коментира социологът Боряна Димитрова.

Заради цялостното недоверие, което изпитва към социалния ред у нас, се оказва, че централно място в социалния свят на съвременния българин заема семейството. Непознатите, чужденците и институциите остават в неговата периферия и към тях той изпитва устойчиво недоверие. А значимостта на семейството остава за българина също толкова голяма, колкото е била и преди 10 години - през 2008 г. 86.4% смятат семейството за много важно, а през 2018 г. - 87.8%. По този въпрос няма съществени различия между възрастовите, конфесионалните и политическите групи, нито в групите по доходи. В същото време над 80 на сто вярват, че "трябва много да се внимава" с другите хора. "Доверието остава свито до кръга на роднини и близки приятели, докато публичният свят се възприема като чужд, ненадежден и потенциално враждебен. В така конструиран социален свят, за да се справят с предизвикателствата на живота,



хората са принудени да изграждат неформални мрежи



за реципрочен обмен на услуги", описва социалният антрополог Харалан Александров явлението, което нарича "култура на фамилизъм".

Като завръщане към традиционна принадлежност, така важна за семейството, тълкуват изследователите и растящата религиозност на българина - най-мащабното ценностно "обръщане" в сравнение с първото българско участие в EVS през 1990 г. Тогава между 25 и 30% от българите се определят като вярващи, а 2/3 са категорични, че религията няма никакво място в техния живот. Сега съотношението е радикално преобърнато. "Индиферентното или агресивно отношение към религията, характерно за комунизма, се измества от тяга и опит за осмисляне на човешкия живот в перспективи отвъд консумацията и икономическия успех. Освободени от изкуствените "колективи", хората започват да търсят опора в традиционната християнска принадлежност", смята Боряна Димитрова.

Тази своеобразна десекуларизация обаче е доста сложен и нееднозначен феномен. По отношение на редица явления, спрямо които църквата има недвусмислено отрицателна позиция, българите се оказват доста либерални, дори в сравнение с обществените настроения през 1990 г. - крайното неприемане на аборта пада от 25 на 20%, на развода - от 29 на 13%, на евтаназията от 47 на 38%, а на хомосексуалността - от 80 на 57%. Това показва, че десекуларизацията в българското общество не се съпровожда от деградация на важни светски либерални ценности, а е "навлизане в символните събития на най-високо ценената общност - семейството".

Макар и бавно, съвременният българин се придвижва към "отвореното общество", смята политологът Евгений Дайнов. Това твърдение се подкрепя от нарастващото значение на принадлежността към т.нар. изкуствени групи - тези, които са извън "естествените", като семейство, клан, род и етнос. Изкуствените групи са приятелските, членство в синдикати, партии, организации за спорт и отдих. Привързаността към най-голямата "въображаема общност" - нацията, е направо изумителна -



93 на сто заявяват, че чувстват "близост" или "голяма близост" към България.



По-различна и песимистична интерпретация представя културологът Александър Кьосев. Растящата важност на личния живот и привързаността към семейството, съпроводено с ерозията на доверието към демократичните институции, както и нежеланието за общо политическо и гражданско действие, "маркира бавен процес на разпад на социалност", изтъква той. "Българското население се придвижва от опосредствани модерни социални връзки и ценности към "непосредствени", "партикуларни добродетели"; т.е. то се придвижва от национално общество (голяма сложна и опосредствана "въображаема" общност) към отделни, непосредствени групи и малки "топли" общности", смята Кьосев. По думите му намаляват българите, които искат да развият в децата си алтруизъм и въображение - качествата, които са "основно социално лепило на модерното общество и модерната нация, чрез тях се изграждат солидарност, усещане за включеност, идентичност и социална кохезия". Нарастването на "гордия" патриотизъм културологът тълкува като проява на националпопулизъм. "Това е само тенденция, все още само хипотеза, може би следващи изследвания ще разсеят тези тревоги. Но



може би корабът потъва така бавно, че ние не забелязваме това"



заключи Кьосев.

Според Боряна Димитрова "българите са разположени в поле, рамкирано от желанието да са отворени към света, но и да са добре защитени, включително от рискове при среща с носителите на чужди културни практики". По думите й "отвореност към света и жажда за национално попечителство са две ценности, между които се люшка днешният българин".