В България, която очаква до края на месеца правителството да направи дълго (от десетилетие) очакваната първа реална крачка за присъединяване към Еврозоната, да заяви, че иска да се присъедини към европейския курсов механизъм (ERM II), сме далеч от дискусията как една страна от Еврозоната може да я напусне. Но този въпрос се задава все по-често на юг и на запад, откакто Италия има правителство на две партии, в чиито предизборни програми съвсем сериозно се говореше за отказ от еврото и за напускане на Европейския съюз. След 1 януари 1999 г., когато 11 страни създадоха Еврозоната, досега към нея се присъединиха още 8, но нито една страна не е напускала. Но в почти всички тези страни има идейни и политически течения, които настояват за

връщане на паричния суверенитет,

т.е. отказ от еврото и възстановяване на националната валута. Едно от най-активните анти-евро движения бушува в Германия и дори е парламентарно представено в лицето на д-р Алис Вайдел, лидер на групата на националистите от Алтернатива за Германия. Още през 2011 г. рекламираният като пророк на кризата проф. Нуриел Рубини предвеща, че "може да се наложи Италия, както и други периферни страни да излязат от еврото, да се върнат обратно към национална валута, с което да предизвикат ефективно разпадане на Еврозоната". Бившият главен икономист на МВФ проф. Кенет Рогоф нарече еврото "историческа катастрофа". Видният бизнесмен и пожизнен британски лорд Саймън Уолфсън дори предложи награда от 250 хил. паунда за "план как еврото може да бъде безопасно демонтирано". Спечели я някой си Роджър Бутъл с проекта си "Отказ от еврото: практично ръководство".

Струва ми се, че лордът милиардер напразно си даде парите за този труд, защото в него нищо практично няма. Реално приложимо решение как страна от Еврозоната да я напусне засега са дали двама автори. Интересно е, че те двамата са бивши финансови министри на страните си, хем са яростни опоненти, разменяли един за друг най-тежки обиди. Единият е проф. Янис Варуфакис, другият - хер Волфганг Шойбле. Както може да се очаква



Методът на Шойбле



предвижда изваждане на закъсала, свръхзадлъжняла страна от Еврозоната по план, под команда и контрол от страна на Еврогрупата и Европейската централна банка. Излизането става със споразумение за временна дерогация. Пуска се в обращение национална валута. Наличностите по сметки в страната се конвертират (принудително) в националната валута, курсът й започва да плава и така тя неминуемо се обезценява, като "отмива" несъбираемите дългове на държавата и закъсалите фирми. След няколко години, когато страната се стабилизира, тя отново се присъединява към Еврозоната, но националната валута се обвързва с еврото вече по новия, девалвиран курс. Скъпо, сложно и утопично.



Планът на Варуфакис

е по-реалистичен и може да се приложи едностранно от напускащата страна. При този сценарий националната валута се пуска в обращение паралелно с еврото. И двете валути циркулират едновременно, а с времето и по силата на Закона на Грешам "лошите пари изтласкват добрите", във вътрешното обращение остава само националната валута. Разбира се, замяната на еврото с обезценяваща се национална валута ще предизвика паника в страната. Не е трудно да се предположи, че населението и фирмите ще хукнат към банките да изтеглят колкото "добри пари", т.е. евро, имат в тях. Затова трябва да се вземат стандартните мерки за обездвижване на пациентите, докато премине първоначалната им болка. Това означава затваряне на банките ("банкова ваканция") за няколко дни, ограничаване на сумите, които могат да се плащат с карти и да се теглят от банкоматите. При отварянето на банките се блокират всички сметки, от тях могат да се теглят суми и да се плаща от тях, но само в националната валута. Въвежда се валутен контрол, т.е. плащания към чужбина се допускат само за обичайния внос и с разрешение на контролните органи (иначе всеки паднал в капана на паричната реформа ще се опита да изнесе всичките си пари в чужбина).



В Италия не обсъждат план за излизане

от Еврозоната, но се подразбира, че идеолозите на отказа от еврото имат предвид вариант на плана Варуфакис, с важно допълнение: в навечерието на изхода да се спират и всички плащания по държавния дълг. Без мораториум Италия не може да обслужва своите 2.3 трилиона евро (132% от БВП) държавен дълг, ако напусне Еврозоната и се лиши от най-дашния си кредитор, ЕЦБ. В момента ЕЦБ държи италиански ценни книжа за 340 млрд. евро, други към 400 млрд. евро централната Банка д'Италия дължи на ЕЦБ по механизма за плащания в зоната на еврото. Италианските финансови революционери предвиждат обслужването на дълга да се възстанови едва след сделка с кредиторите за намаление и разсрочване на главницата (най-често се споменава намаление на дълга наполовина). Разбира се, това е тежка илюзия

и никаква финансова революция в Италия няма да има. Още в първия ден на новото правителство то бе публично предупредено от германската канцлерка, че "никакво намаление на дълга няма да има". А най-популярният италиански банкер и шеф на ЕЦБ г-н Марио Драги се зарече, че ЕЦБ ще направи всичко, каквото се наложи, за да запази Еврозоната. Достатъчно ще е да обясни на сънародниците си какво всъщност означава за тях да се откажат от еврото - тежки рестрикции, замразяване на сметки, насилствена замяна на еврото с лирети, последваща дълбока и бърза обезценка на спестяванията им, взрив на инфлацията и съответно поскъпване на всички кредити. Темпераментните италианци няма да се забавят много, поне няколко милиона ще излязат да прогонят днешните си политически любимци. Но италианските политици добре знаят това. Те са като кучето, което лае, но предвидливо не хапе. И никакъв отказ от еврото няма да има. Италия ще продължи да потъва по гръцки в дълговото блато, един икономически колос - твърде голям, за да бъде спасен.