|
| Алека Стрезова |
- Д-р Стрезова, през 1878 г. българите възстановяват своята държавност след близо пет века османско владичество. Как се създава държавна организация "на голо поле", особено такъв специализиран орган като дипломатическата служба?
- Много трудно. След толкова време под чужда власт българският народ е загубил своите традиции в държавното управление. А и светът се е променил и ние трябва много да наваксваме. Още по време на Руско-турската война от 1877 - 78 г. започва изграждането на временна администрация, която да постави основите на държавните структури, както и да въведе българите в управлението, за да премине то плавно в техни ръце, когато българската държава бъде възстановена.
Руснаците имат канцелария за дипломатически отношения, която обаче не се предвижда да бъде предшестваща структура на бъдещото българско външно министерство, а им служи, за да поддържат оперативна връзка с останалите европейски държави. Освен това Берлинският договор постановява, че българското княжество е васално на Османската империя и от него не се очаква да провежда своя външна политика. Големият пробив става на Учредителното събрание през април 1879 г., когато нашите първенци приемат Търновската конституция. Те постановяват, че правителството на Княжество България ще има шест министерства, едно от които ще бъде Министерството на външните работи и изповеданията.
- Значи фактът, че имаме дипломатическа служба още след Освобождението, е наша заслуга, а не е нещо, което ни е дадено от външни сили?
- Да, може и така да се каже.
- А откъде идват първите българи, които се изявяват на полето на дипломацията?
- Това са познати дейци още от Възраждането, които са били ангажирани с църковните борби, представители на колонията в Цариград, видни публицисти и общественици. Първият външен министър например е Марко Балабанов, добре познат в османската столица още преди Освобождението. След потушаването на Априлското въстание той е изпратен с Драган Цанков да обикаля европейските дворове и да търси подкрепа за българите. Като цяло първите ни дипломати са лица, които по някакъв начин са имали възможност да се изявят навън, да общуват с дейци от европейски калибър и да станат разпознаваеми. Много малко от тези хора обаче остават в дипломацията след приключването на управлението на княз Александър.
- Защо изпадат останалите?
- Защото се оказват неподготвени за работата, тъй като са представители на едно по-старо поколение. Нашето правителство избира за пръв дипломатически агент в Букурещ Евлоги Георгиев - един от най-богатите българи извън България, достатъчно известен в Румъния. Той се оказва неподходящ за мисията, която изпълнява, тъй като е анахронична фигура, която трудно общува с румънския двор. Подобна е историята и на д-р Димитър Кирович, нашия първи представител в Белград, който е изпратен там, тъй като е бил военен лекар по време на Сръбско-турската война през 1876 г. Неговите качества обаче са в съвсем други области. Той случайно попада в дипломацията и не се задържа в нея.
- Каква е ролята на чужденците в създаването и развитието на българската дипломатическа служба?
- Тук трябва да обърнем внимание на една много любопитна фигура, която обаче остава зад кулисите и затова не е много позната - натурализирания българин от френски произход Георги Вернаца. Той пристига в България още през 1881 г., след като е привлечен в министерството от д-р Георги Вълкович, по това време външен министър, с обещанието за много добра заплата. Вернаца е човек с потекло, а баща му е бил консул в Одрин. Запознават се с Вълкович, докато докторът работи в Цариград. В първите години на новата българска държава в много от министерствата се назначават чужденци, които да внесат опит и да помогнат за изграждането на държавните институции. След като Вълкович оглавява външно министерство, той назначава Вернаца за редактор на френската кореспонденция - да отговаря за преписките с други държави, които се водят на френски, езика на дипломацията. Така Вернаца остава да работи във ведомството в продължение на три десетилетия. Съвременниците му го характеризират като "душата на министерството" - човека, който стои в основата на много от насоките, в които се модернизира службата.
- Нашата следосвобожденска литература разказва много за политическата партизанщина в държавната администрация. Как се отразява това на дипломатическата служба?
- В службата е имало и неподходящи личности. Българските правителства обаче проявяват мъдрост и подобни хора бързо отпадат. Оценката ми за нашия дипломатически корпус е добра, предвид скромните ни възможности. Водещ критерий при подбора на кадрите е най-вече компетентността. Външните министри залагат на добре образовани хора, владеещи езици, изявени в професията си. Впоследствие това е отразено и в правилника на министерството, и в закона за дипломатическата служба, където са заложени доста високи изисквания за кандидат-дипломатите.
- Опитват се да изградят министерството като елитарна институция, така ли?
- Не точно. В българското общество няма дълбоки социални различия, все пак около 90 процента от населението е земеделско. В Западна Европа до средата на XIX век, а и след това, в дипломацията влизат хора със сериозен имуществен ценз, които могат да покриват със собствени средства сериозните разходи, които налага изпълнението на службата. Докато при нас това го няма.
- Значи българският дипломат е в пълния смисъл на думата хранен човек на държавата.
- Да. Например, когато заминава на мисия, в бюджета извън заплатата му се определят пари за представителни разходи, за да дава и посещава приеми. Що се отнася до партийните назначения, такива има, но те са нетрайни и не оказват голямо влияние върху формирането на дипломатическия корпус. Като пример мога да дам управлението на Константин Стоилов, когато княз Фердинанд е официално признат за български владетел от Великите сили. Тогава получаваме шанс да открием наведнъж няколко нови дипломатически и търговски агентства и се нуждаем от поне 6 - 7 човека, които да ги оглавят. За тази цел се привличат партийни хора, но след края на Стоиловото управление те приключват с дипломацията. Техният мандат не може да бъде определен като неуспешен. Български представител в Цариград, да речем, тогава е Димитър Марков, виден адвокат и съмишленик на Народната партия. По негово време отношенията с Османската империя вървят добре - княжеството се сдобива с берати за български владици и прави първите си стъпки в развиването на мрежа от търговски агентства в империята, които са особено важни, тъй като са поставени в основните градове на Македония, както и в Одрин. Ролята им не е толкова търговска, колкото политическа - това са центрове на влияние върху местното население, чрез които се поддържа българският му характер и се прокарва правителствената политика.
- В този ред на мисли, на какъв принцип се създава и развива мрежата на дипломатическите представителства?
- Първите агентства са открити в столиците на съседни страни - Цариград, Букурещ, Белград, с които имаме да разрешаваме доста висящи проблеми. Впоследствие дипломатическата мрежа се развива според историческите обстоятелства. Голямата цел, разбира се, е да получим представителство в столиците на Великите сили. Първият пробив е във Виена през 1889 г. и е резултат от крайно враждебните отношения с Русия, което принуждава правителството на Стамболов да търси приятел в лицето на Австро-Унгария, основния съперник на Петербург на Балканите. Великобритания, Италия и Германия се съгласяват да приемат български представители чак в началото на XX век. А през Първата световна война откриваме легации в неутралните столици, в новосъздадени държави като Албания, както и първото представителство зад океана - в САЩ.
- Днес външно министерство се разполага в голяма, представителна сграда в София. Къде са работили нашите дипломати в началото?
- Още не мога точно да определя къде се е разполагало тогава ведомството, но според изворите това е била една стара и голяма еврейска къща, която се е намирала в южната част на улица "Леге". Да не забравяме, че София след Освобождението е един ориенталски, кален град с криви улици. Единствените представителни сгради са били конакът и няколко частни къщи. Във въпросната еврейска къща са се помещавали три министерства. През първите години централното управление на ведомството е включвало 10 - 12 човека. Изворите разказват, че министерството се е разполагало на един етаж, а за да се стигне до министъра е трябвало да се мине през останалия персонал - доста неудобно, когато е трябвало да бъде посрещнат чужд представител например. Едва през 1892 г. то се мести в новопостроената сграда на Българското книжовно дружество, днес БАН, до Народното събрание. За да изплати ипотеката на сградата, дружеството я дава под наем на министерството. Все още обаче архивите не са разкрили къде се е помещавало министерството през 80-те години на XIX век.
