Далеч не най-важният, но пък най-странният финансов проблем на България е тъй нареченият фискален резерв. Това са скътани настрана пари на хазната, предназначени да гарантират нормалното функциониране на държавата и валутния борд, ако някога в бъдеще се случи дълбок стопански срив и приходите на бюджета драстично блокират. Междувременно в този резерв се натрупа
грамадна сума
според размерите на българската икономика. Само депозитът на правителството в централната банка на полугодието достигна 3.774 млрд. лева. В същото време по сметките на правителството (включително осигурителните фондове) при търговските банки е имало около 800 млн. лева. Значи бедната ни, затънала в дългове държава е натрупала запаси за над 4.5 млрд. лева. Тази сума е близо половината от годишния бюджет и към 30% от външния дълг на държавата. Съвсем логичен е въпросът за какво ни е този значителен авоар и какво мислим да правим с него. Още повече че се очаква той да расте, защото в условията на валутен борд нашият бюджет се планира с първичен касов излишък (хазната събира повече приходи от нефинансовите разходи на държавата). Според особено популярната в наши дни
параноична теория за резерва
скатаните пари не бива "да се пипат" по никакъв начин. Привържениците на тази теория видимо са обладани от страх, че ако държавните пари "излязат" от централната банка, то непременно ще бъдат изгубени, пропилени или ще изчезнат незнайно къде. Далеч по-добре било фискалният резерв да стои непокътнат по сметките на БНБ, т.е. да финансираме чужди икономики срещу доход в развеселяващ размер. (Според миналогодишния отчет за приходите и разходите на БНБ средната брутна доходност на актива на банката е била под 3%.) Това, че в същото време, докато държи пари, вложени срещу символична лихва, държавата се финансира със заеми, по които плаща над два пъти по-висока цена на финансирането, изглежда, не вълнува загрижените за фискалния резерв държавници.
Активното управление на резерва
е логичната теза на финансовото ведомство. Защо трябва да се задоволяваме със символичната доходност при БНБ, щом можем да получим двойно по-висока от търговските банки, при това добре обезпечена с държавни ценни книжа? Аз наред с други колеги от години повтарям същото. Парите трябва да се управляват - независимо дали са нашите собствени, на фирмата или на държавата. След като е избрал рисковия си профил и е определил пределно допустимата норма на риск, която може да понесе, добрият стопанин се стреми да получи максималния доход при така избраното ниво на риск. Кому е нужна и кой печели от
дебилната стратегия,
която България следва от години - взема пари при висока лихва, за да ги държи резерв при доста по-ниска лихва, като вади разликата от джоба си. Доста скъпо удоволствие впрочем. Между 130 и 180 млн. лева се оценява загубата само поради лихвената разлика между сегашната доходност на вложението и средната цена на финансиране по външния дълг от поддържането на 4.5 млрд. лева фискален резерв. Сега щели със закон да налагат на правителството минимум, под който фискалният резерв да не пада. Има ли друга държава на земята, която сама да си налага тежести и без да й искат кредиторите й, доброволно да блокира ликвидно обезпечение за обслужване на вземанията им?
В същото време не можем да приемем безкритично и избора на правителствените финансисти резервът да се влага като депозити в местни банки. Това е възможно до определена степен, после крие сериозни
монетарни рискове
Фискалният резерв при БНБ (3.8 млрд.) е по-голям от цялата сума на банкнотите и монетите в обращение (3.6 млрд.). Той е над 1/4 от "широките пари" в страната (14.3 млрд.). Ако цялата тази допълнителна парична маса - сега стерилна по сметки на БНБ в чужбина - се изсипе във вътрешното обращение, тя ще разстрои паричното предлагане в страната. Затова е абсолютно прав колегата Пламен Орешарски с извода, че естественият начин за вложение е
с резерва да погасява дълга
на държавата. Ако допуснем, че действително необходимият фискален резерв за нормално функциониране на бюджета е 2 млрд. лева, това значи, че останалите към 2.5 млрд. резерви спокойно могат да се насочат за погасяване на външния дълг - естествено на онези части от него, за които плащаме най-скъпо и по които ще получим най-висока отстъпка на пазара. Разбира се, това погасяване трябва да става чрез внимателно обратно изкупуване на дълга в моментите, когато пазарът ни дава най-добри условия. И вместо да се опитва да връзва ръцете на кабинета, като блокира натрупаните фискални резерви, ще е по-добре законодателят да се замисли за ясен и гъвкав регламент на сделките с външния дълг, защото страната вече има възможности да се справи с него. Стига да знаем как.
P.S. Не съм чул някой, който разбира от материята да се обявява "ЗА"
т. нар. "дебилна стратегия". Спорът беше по-скоро за подхода, начина и т.н.
И най-важното : В какви рамки?
Редактирано от - steppenwolf на 14/7/2003 г/ 06:54:32












