|
Промъкването на подобен проект щеше да звучи само като виц, ако останалите действително показваха академична воля да се промени качеството на висшето образование. Университетските шефове непрекъснато се оплакват, че виновна за това е абдикацията на държавата. Но не е само тя.
Ето няколко факта. Световната банка отпусна 7,77 млн. лв. за финансиране за вузовски проекти - за подобряване на качеството на образование и за създаване на ефективни системи за управление. Само 11 от одобрените 85 проекта са по втората тема. Това навежда на мисълта, че ръководствата на университетите не я смятат за достатъчно важна, т.е.
шефовете мислят, че си управляват добре
Основната част от проектите за подобряване на качеството на обучение (с няколко обнадеждаващи изключения) пък са за купуване на компютри и за подновяване на учебните програми, което си е задължение на вузовските шефове.
Подобно е и официалното заключение на Асоциацията за социални изследвания, която наблюдава как се използва заемът. На него се гледа като на благотворителен фонд, а не като на инструмент за преструктуриране на университетите. Управленският потенциал на висшите училища очевидно е надценен, смята асоциацията.
На пръсти се броят случаите, в които университетите са подемали реален дебат какво е по силите им да подобрят. Реакциите по една или друга идея за реформа, идваща от просветното министерство, пък по правило са защитни и
далеч от представите за лидерската роля на академичния елит
Последните години изобилстват от подобни примери. Академичните ръководства наскоро остро протестираха срещу социологическо проучване на "Витоша рисърч" за корупцията, където в класацията на различните професии университетските преподаватели излязоха на първо място. Съветът на ректорите заклейми изследването като недостоверно.
Тази реакция си е чисто заравяне на главата в пясъка. За всяко българско семейство, в което има студент, е ясно, че корупция има. Ясно е и че борбата с нея е трудна. Но протестните декларации най-малко ще помогнат.
Университетските среди единодушно възроптаха и срещу предвидения в проектозакон нов орган във вузовете - стопански съвети, в които да влизат финансисти и юристи. Идеята е те да подготвят бюджетите и щатното разписание, а академичните съвети да ги утвърждават. Ректорите казаха, че не щат - с аргумента, че не е нормално да носят лична отговорност за решения, взети от другиго. Дори и да приемем, че в случая са прави, въпросът за по-рационалното планиране и харчене на парите остава. Остава и необходимостта от повече прозрачност. Университетите изразходват всяка година милиони левове държавна субсидия, но до момента
нито един не се е отчел пред обществото
Показателно за университетската мудност е и въвеждането на европейската система за трансфер на кредити и на вътрешните системи за контрол на качеството.
От години се говори за образователни кредити, които да отчитат натовареността на студентите. Въпросната система отдавна съществува в Европа и е едно от условията за мобилност на студентите. При нея всяка образователна дейност - курсови работи, лекции, прочетени книги, се измерва с определен брой кредити - общо 60 за година. Някои дисциплини могат да се формулират като приоритетни и съответно да получат повече кредити. Всичко това улеснява признаването на взети в други университети (в чужбина или в страната) курсове.
Вузовете разполагаха с достатъчно време да преработят учебните си програми за въвеждане на кредитите, но много малко го направиха.
Налага се да бъдат задължени със закон
да свършат тази работа от учебната 2004-2005 г. Веднага се чуха гласове, че не бива да бъдат притискани с подобни задължителни срокове. Очаква се между различните университети да настъпи и пълен разнобой, защото до момента те не са изявили желание да разработят обща система за приравняване на аудиторната и извънаудиторната заетост към кредити. Така може да се окаже, че 5 часа четене в един ВУЗ е равен на 1 час в друг.
Не е ясно дали ще проработят и вътрешните системи за поддържане на качеството. Доколко е закъсняло въвеждането им, показва фактът, че те бяха един от критериите при приключилата до 2000 г. институционална акредитация. Университетите получиха оценки по този критерий, въпреки че системите тепърва ще се изграждат. И все още са подложени на академични критики. Преподавател от СУ сравни оценяването на качеството с шаманизъм. Не може да се отрече, че в това има известно основание - около системите съществуват много неясноти. И все пак е странно най-старият университет в страната да иронизира необходимостта от постоянно гарантиране на високо качество.
Така че проблемът на висшето образование не е само в прословутата абдикация на държавата. Просто на българските академични среди явно им харесва да се оплакват, вместо да свършват поне своята собствена работа.
ИНТЕРВЮ-------------
Мартин Казънс: Факултетите трябва да имат по-голяма финансова автономия
------------
Мартин Казънс работи от 4 г. в Нотингамския университет, Великобритания. Отговаря за програмите за развитие на топмениджърско ниво. Той е един от консултантите по заема от Световната банка за модернизация на образованието у нас.
------------
- Г-н Казънс, кои бяха главните предизвикателства пред реформата във висшето образование във Великобритания?
- Основният въпрос бе масовизацията на образованието - как да увеличим броя на студентите, без да изразходваме твърде много допълнителни средства. Масовизацията постави и серия въпроси за качеството на образование и на научните изследвания, тъй като доведе до промяна в съотношението между брой преподаватели и студенти. Така че голяма част от правителствените реформи бяха насочени именно към повишаване на качеството на преподаване и създаването на гаранции, че научните изследвания се правят от най-добрите във възможно най-добра среда.
- Как решихте финансовия проблем, предизвикан от по-големия брой студенти?
- Променихме начина, по който преподаваме и оценяваме студентите. Наскоро анализирахме набор от курсове и открихме, че за 3 г. един и същ студент е бил изпитван за едно и също нещо 3 пъти. Това е голямо разхищение на усилия. Променихме и начина, по който се структурират университетите, както и механизма за управление на финансите. Идеята бе бюджетите да се разпределят до възможно най-ниските нива, така че те да взимат решенията и да са отворени към промените, като в същото време са нащрек и за разходите. Стремим се топмениджърите - ректорите, деканите, да се занимават само със стратегическите въпроси.
- Имаше предложение в българските университети да се създаде ново звено, което да движи финансовите въпроси, но ректорите протестираха, че така се нарушава автономията. Редно ли е академичният съвет да управлява и парите, както е сега у нас?
- Ако става въпрос за вътрешно звено, автономията не се нарушава. Едно от нещата, които се опитваме да направим, е да синхронизираме академичното планиране с финансовото управление. Повечето университети имат главен финансов директор, който отговоря за това да не губим пари. Все още си остава академично решение къде да инвестираме парите, къде да увеличаваме броя на студентите и къде да намаляват.
За разлика от вас факултетите във Великобритания имат по-голяма автономия. Парите отиват към тях, към хората, които се занимават с обучението. Централната администрация на университета получава значително по-малко. От своя страна факултетите й плащат за услугите, които тя предоставя.
- У нас битува теза, че държавата ограничава прекалено много висшите училища, като определя такси и брой места. Смята се, че ако ги няма тези ограничения, ще действат пазарни механизми и решаваща ще е конкуренцията. Доколко пазарни са механизмите за управление на висшето образование в Англия?
- И у нас приемът и таксите се определят от държавата. В момента таксата е около 11 000 паунда на година. В парламента бе внесено предложение университетите да могат да въвеждат допълнителни такси до определен максимум, но то още не е прието. Колко бакалаври да бъдат приети в определена специалност и какъв дял места да получи даден университет решава съветът за финансиране на висшето образование. Глоби има и ако не успеем да запълним местата, и ако приемем повече.
Истинската конкуренция е в това да привлечеш най-добрите студенти. Университетът може да определи високи входни изисквания, за да бъде уважаван, или обратното. Тоест пазарът е повече в това къде е качеството, а не толкова в количеството. Към повечето университети има индустриални консултативни съвети - от представители на най-големите компании, с които работим. Те ни съветват по предлаганите курсове за това от какво се нуждае бизнесът.
|
