Когато през 1877 г. избухва Руско-турската война, довела до възстановяването на българската държавност, на бойното поле и в щабовете на воюващите империи се струпват повече американски журналисти, отколкото през Френско-пруската война от 1871 г., завинаги променила политическата обстановка в Европа.

От четиримата журналисти, добрали се с руската армия до стените на Цариград, трима са американци. Преди това светът узна, че Джеймз Кларк бе първият чужденец, влязъл в Батак след кланетата. Петима от неговата мисионерска фамилия са погребани в България. Джордж Уошбърн (1833-1915), представител на американския Съвет за чуждестранни мисии и дългогодишен преподавател в Робърт колеж, бе написал за санстефанска България: "Всеки, който познава България и българите, разбираше несправедливостта и подлостта на този договор."

Роберт колеж бе люлката на онзи български политически елит, който съкрати историческата дистанция между нас и останалите балкански държави. Знаете ли, че дълго преди изобретяването на израза "стокхолмски синдром" отвлечената от българските революционери американка мис Стоун след завръщането си става убедена, страстна и последователна протагонистка на българското дело в Македония и Тракия?

Три години след тази незабравима драма - прекрасна основа за холивудски морално-исторически екшън - новото американско списание с многозначителното име "Обществено мнение" на 1 октомври 1887 г. под рубриката "Европейската обстановка" писа: "Към България днес са отправени неспокойно очите на целия свят."

През 1906 г. американката Дора Дейвис за първи път употреби термина "българско чудо" и нарече България "журналистическа знаменитост".

Всичко това днес е благодатен, но закъснял обект на научноизследователски етюди. В навечерието на Балканската война, вече като президент на Американската историческа асоциация, експрезидентът Теодор Рузвелт сравни темповете на българската модернизация единствено с тази на японците. Фраза, усърдно употребявана днес от страна на новопокръстени американофили, които обаче не могат да посочат библиографските сигнатури. Но това не е всичко. Само категоричната намеса на американската делегация на Парижката мирна конференция през 1919 г. предотврати "хвръкването" на северозападния ъгъл на победена България към Сръбско-Хърватско-Словенското кралство.

Най-сетне синът на презвитериански проповедник, професорът в Принстън Уудроу Томас Уилсън (1856-1924), 28-ият президент на САЩ, постига нещо реално, макар и незначително в балканския вариант на своята програма "14-те точки".

Колко много подобни и дори по-силни свидетелства могат да се приведат в тази насока. Нека ги спестим днес, защото сме отвратени свидетели на раболепни, но некомпетентни и неискрени старания в тази насока.

Те надделяват над враждебности, бомбардировки над гражданска София и взривове, наподобяващи детски играчки, хвърлени от бомбардировачи с име "Освободител". Някои да са се подсетили да вдигнат паметник на тези над 11 000 засипани под бомбите? Не, те



не стават за паметник, защото не се поместват в ничия отговорност



и не стават за ничия употреба! Но все пак американо-българските отношения се характеризират с позитивен баланс за страни, стояли една срещу друга в трите големи войни на този век!

Ако тези примери ви изглеждат пресилени, целенасочени и неубедителни, то нека напомня, че в книгата "100-те най-влиятелни чужденци в българската история" американците заемат по брой второ място след руснаците. Макар че тази класация е авторов подход, критерии и виждане, тя несъмнено отразява особена културно-историческа реалност, която в зависимост от конюнктурата бе гигантизирана или премълчавана, но никога не можеше да бъде напълно игнорирана. Видяно в логическа взаимовръзка, американското присъствие в българската история и държавно строителство може да изглежда немотивирано, несериозно и дори странно. Съмнявам се, че който и да е от американските сенатори по време на Априлското въстание от 1876 г. е знаел къде живеят българите. Но поведението на американската легация в Цариград и особено на Юджийн Скайлър представлява позицията на задокеанската република с категорично изразен предупредителен жест.

Независимо дали това отношение е споделено от американското обществено мнение. За нашата съдба те бяха Америка! Но и тук също ни очакват още изненади. Американската публицистика, особено в приатлантическите градове, отрази българските националноосвободителни усилия от Априлското до Илинденското въстание с една необичайна за европейска тематика щедра рецепция. Тук забележителното изключение на о. Крит или американските търговски авантюри в Гърция са единствените контрапункти за сравнение не само в балкански план.

Обяснението на



парадоксалната енигма на ранния американски интерес



спрямо българите изисква вникването в интимната същност на смесица от програмирани и импровизирани начинания. Той е мотивиран от своеобразния вакуум, в който попадат българските земи при мълчаливото или договорираното разделение на балканския терен между европейските велики сили. Все още слабо ориентираната към Европа американска политика, в която до края на века доминираха антибритански тенденции, търсеше зона, в която да среща по-малка съпротива при настаняването си и в същото време тя да стане отправната точка за постепенно навлизане в сложните европейски дела.

Паралелен по време, но по-мащабен като начинание и реализация бе опитът за американското мисионерско проникване, което също търсеше сравнително "празни" и "слаби" райони за настаняване и разпространение от Китай до Малта. Тук срещаме и чисто съвпадение.

Първите контакти на американски образователни, религиозни и научни експерти с българите бяха осъществени от добронамерени авторитети, които обърнаха внимание върху техния



непознат национален потенциал



Организираната дейност на американските мисионери в България започва системно с решение от 1852 г. на методистката църква за основаване на мисионерска станция в Северна България. Това предпочитание вече следва английските съсредоточения към района след 1829 г. и в навечерието на Кримската война. Южна България, географски по-достъпна за проучване откъм Цариград, е обект на продължителното пътуване на Сайръс Хамлин - бъдещия директор на Робърт колеж, който през пролетта на 1857 г. прави първото си пътуване през България от Цариград през Одрин до Пловдив.

Установил сам, че българският народ населява и областите на юг от Балкана, Хамлин смята за наложително още в първия си рапорт до столицата на американското мисионерство Бостън, отразяващ неговата българска мисия, да обърне внимание върху невежествените предубеждения и твърдения относно етническите реалности на Балканите. Този първи рапорт на С. Хамлин служи за основание на Съвета за чуждите мисии да посочи необходимостта американските евангелисти да изпращат мисионери и в двете части на България.

В българските земи



действат две групи американски мисионери



- методисти и евангелисти. Географските параметри на методистката пропаганда се простират между Дунав и Стара планина. В следващите няколко години методистите не предприемат нещо, което да има сериозни резултати, дори и след основаването на мисионерска станция "на място" през 1857 г. И въпреки че имат на разположение един от най-способните мисионери - д-р Ал. Лонг, - те не успяват да развият значителна дейност или да спечелят влияние. По-другояче се развива пропагандата на мисионерите евангелисти, които действат на юг от Балкана и в Македония. Следва да отбележим, че настанилите се в България американски мисионери много скоро



разбират православната устойчивост



в българското религиозно чувство. Те се стремят да осмислят и възприемат светските принципи на модернизация, които американското мисионерство носи. Прагматизмът и потребностите на българското население търсят други контакти и взаимности. По думите на Джеймз Кларк "българският национализъм надделяваше над религиозното усърдие". Това обаче не разколеба мисионерите, които ставаха доброволни пленници на българската драма. Няма нито един значителен епизод в новата българската история, в който те да не преплетоха своята дейност с гражданските, културните и дори политическите изпитания на българската държава. Дж. Грабил употребява понятието "протестантска дипломация", за да категоризира това необичайно и взаимно преплитане на просветни, религиозни и политически прояви.

България - внезапно, продължително и драматично въведена в европейската политика, се превърна в коридор, трамплин и опит в "европеизацията" на американската външна политика. В този смисъл надеждите и предсказанията на американците в България бяха оправдани и възнаградени.

Дълго преди края на 1901 г., когато се установяват дипломатически отношения между двете страни, неколкократно прекъсвани и възобновявани по-сетне, "навлизането" на все още неопитната американска дипломация в лабиринтите на Източния въпрос и в неизвестностите на европейската политическа обстановка включваше България.

Пътят на младата Америка към Европа включваше и ранния експеримент с българите и тяхната нововъзникнала държава. Преди да станат равностойна, а после и доминираща алтернатива на "европейския концерт", САЩ се пробваха в България.

Този сантимент остана дори и когато бомби и обвинения немилостиво и незаслужено се сипеха по главите ни.

Тогава ние си мислехме за Уудроу Уилсън и Доминик Мърфи, Макгахан и Скайлър, Тенеси Уилиямс и Артър Милър. А като триумф на добрата човечност и истинската духовност те стоят по-високо от днешните Рамбо и Роки и дори и от зашеметяващите чудеса на Бил Гейтс!