Възгледът за Средновековието като историческа нощ, като мрачна епоха, като "бяло петно" в културното развитие отдавна е опроверган от модерната културология.
Но да се върнем малко към Ренесанса, наричан от Хегел "зора" на човечеството. В това изгревно време художници, писатели, мислители изпитват радостно чувство, че изкуството им вече не трябва да бъде "слугиня на теологията", че те самите са творци на светове, богоравни демиурзи. Това опиянение на човека, почувствал се господар на света и природата, освободен от властта на боговете, достига най-голяма височина в романтическата концепция за гения. Но това опиянение на човека от собствената му сила и власт в епохата,
когато узнава, че "Бог е мъртъв"
(възгласът на Ницше, предизвестен от Хегел), постепенно отрезвява. И в началото на ХХ век човекът и човечеството все повече започват да усещат отрицателните последици от собствената си освободеност. Тези кризисни настроения могат да бъдат обединени в рубриката "Краят на хуманизма", за да завършат с печалното вещание на Мишел Фуко за "края на човека".
"Освободилият" се от оковите на теологията интелектуалец все повече се усеща роб на някакви анонимни сили, които се опитва да разпознае и назове. Отдавна вече радостта на творците на изкуството, опиянени след Ренесанса от собствената си свобода, е стихнала, за да премине в печал, а понякога и в ужас, намерил израз в прочутия възклик на Адорно за това може ли вече да се твори след Аушвиц.
Днес, след края на ХХ век, вече знаем, че освободено от слугуване на теологията,
изкуството постепенно е подчинено на нови идоли,
които можем да назовем. На Изток (имам предвид европейския) - ИДЕОЛОГИЯТА, на Запад (имам предвид не само европейския) - ПАЗАРА.
Сталин и Хитлер през 30-те години слагат край на модерния кипеж на изкуството, превръщайки го в слугиня на идеологията - лявата, интернационалсоциалистическа, и дясната, националсоциалистическа. Хитлер ругае модерното изкуство, наричайки творците му декаденти, дегенерати и културболшевици. Сталин пък ги смята за слуги на буржоазията и фашисти. Изкуството при тоталитарните режими се превръща в роб на идеологията, в инструмент на политиката.
Но още преди това творците на Запад са усетили, че изкуството им все повече става слуга на пазара и се превръща от творчество в пазарна стока. И нашият Алеко бе забелязал, че капиталът унищожава своята родителка - личната свобода. Творчеството, най-съкровеният изразител на човешката свобода, все повече става роб на пазарния механизъм, стока на културната индустрия. Творците, стремили се преди да създават шедьоври, творби за векове, сега започват да създават шедьоври еднодневки, чиято цел е да се задържат поне
няколко седмици в топкласациите
на най-продавана културна стока. Шедьоврите се превръщат в бестселъри, кандидатите за класици вече мечтаят да станат медийни звезди.
Далечен исторически спомен са вече "прокълнатите" творци (от типа на Бодлер, Едгар По, Ван Гог), дори тяхната несрета става материал за пазарно експлоатирана посмъртна слава. Биографиите на старите неудачници (под формата на филми, книги, студии) се превръщат в успешни пазарни продукти. И не само несретата, дори бунтът се преобрадява в спектакъл.
Гордият някога интелектуалец днес стои печален, изплашен, ужасен или примирен между двата идола - идеологията и пазара, политиката и културната индустрия. Смазаните от идеологията творци от Изтока някога гледаха с надежда към Запада, където им се привиждаше, че още живее родителката на капитализма - личната свобода.
Смазаните от културната индустрия на Запада
творци на няколко вълни - след 1937, след 1968 - узнаваха за идеологията все по-лоши неща, различни от утопиите на надеждата. И или обявяват края на идеологията, или търсят нова идеология или теология. Едните гинеха в нищета, други се самоубиваха в комфорт; едните ги убиваше прекалено многото лъжа, другите - прекалено силната истина.
Ситуацията на интелектуалеца в днешния свят не изглежда розова, ако не се примири да бъде експерт, т.е. чиновник в държавните или корпоративните механизми, от които може да избяга само привидно в създавани по различен начин виртуални светове.
Алтернативата - да бъдеш смазан от идеологията или да бъдеш погълнат от културната индустрия - изглежда безизходица.
Трети път като че няма.
Какъв е тогава изходът?
"Трети път няма - обичаше да казва Виктор Шкловски. - И именно по него трябва да се върви."












