Винаги съм имал проблем с това вездесъщо журналистическо "ние". Имам предвид изказвания от типа "окупирахме Ирак", "Ферхойген ни закла", "ние сме на второ място по интелигентност в света"... Самото обстоятелство, че се намираме на територията на българския език, някак естествено увлича читателя в бойко единство с националната общност, макар че може би сам той ненавижда военната си служба и всичко, свързано с нея, смята г-н Ферхойген за немски футболист и трудно произнася думата "интелигентност".
Манипулацията е в това, че читателят несъзнателно се идентифицира с неща, които не само не зависят от него, но на които той по принцип се противопоставя. По този начин фигурата "ние" предизвиква богато ветрило от емоции - единият се гордее, другият се възмущава, третият се срамува... Така всяка употреба на "ние"-то поражда една микрополитическа арена, където едните се налагат над другите или пък другите отчаяно се съпротивляват срещу едните, но всичко това зад фасадата на единния национален субект. В тази оптика прочетете изречения от типа "променяме конституцията", "продаваме/не продаваме "Булгартабак" или "съдебната ни система е корумпирана".
Подобно
двусмислено сливане с националната общност,
разбира се, е старо, то е проникнало в нас от училищния чин в романтически ореол с "и ний сме дали нещо на света" или "клахме ги, както те ни клаха". Ние, съвременните българи, значи национализираме създаденото от двама византийски служители и се гордеем, че сме го дали на "вси славяни". Или представете си третокласничката, която изпитва сложни чувства по повод съобщението, че била "клала" враговете.
Към това комунизмът добави един производствен момент: "Произвеждаме толкова тона стомана". Прегледайте кинопрегледите от онова време, ще се удивите колко настоятелно ни кара пропагандата да изстрадваме неща като засяването на пролетниците или предсрочното преизпълнение на плана. Цялата икономика беше впрегната да произвежда социалистическа идентичност, или както беше писал Владислав Тодоров, фабриките не произвеждаха стоки, а знаци.
Междувременно едни заводи отмряха, други бяха приватизирани, а ефектът от засяването на пролетниците в Канада или в България върху цените скоро ще е сходен по силата на глобалния пазар. Въпреки това вълнуващото "ние" шества из медиите. Ако комунистите ни караха да се идентифицираме с държавата-предприятие,
сега пък искат читателят да бъде "ние" заедно с една или друга компания,
макар там да печелят едни пари, а той - други, макар техните интереси да са едни, неговите - други. Най-драматичен, разбира се, е случаят с АЕЦ, представен като национален апокалипсис. Разбира се, вярно е, че цените на тока ще скочат, когато България се скачи към европейската енергийна система. Разбира се, лошо ще е, ако наши сънародници намалят доходите си, не дай си боже, останат без работа. Но къде има тук място за "ние", аз не виждам. Представете си например, че аз, университетски преподавател, започна да тръбя: "Ужас, лоши хора сключват споразумение със САЩ наши студенти да следват там, оставаме без най-добрите, нашето образование е в опасност, всички на демонстрация пред посолството!" Е, да, ама студентът ще ми каже: "Ти пък откъде накъде говориш от мое име, ами моят интерес е да ида и да получа американска диплома и пет пари не давам за треторазредния ти университет..."
Нека сега обърна това разсъждение, за да разберете проблема ми.
Къде би ни отвела другата крайност?
Представете си едно публично говорене, в което безстрастно, с "отдалечения поглед" на антрополога се описват особеностите на пейзажа. Я вижте, тук има едни хора, които си уреждат бизнесотношенията, като си слагат бомби в колите, колко интересно! При масаите в Африка пък магьосникът коли черен петел, за да ти умрат кравите. И гледай сега, излиза кандидатът за кмет, пали свещичка, раздава кебапчета и банкноти и те го обявяват за свой вожд. Точно като папуаския Big man, който увеличава славата си, като се кичи с пера и щедро подарява раковини на поданиците си...
Голямо е изкушението да застанеш на позицията на вечността, да гледаш с ирония на ставащото. Само една крачка има оттук до онова, което през XVIII век (имайки предвид османския ареал) наричат "ориенталски фатализъм" - отчуждение от публичните дела, безнадеждност, пасивно съзерцание на злините - което май пак е на дневен ред. Все пак
фигурата "ние" е покана за дебат,
та дори и с това, че другият ще откаже да се присъедини към въображаемата общност, която изказването ти конструира. "Българинът е винаги на страната на по-силния" казвате вие, "Извинявам се много, не съм част от твоето ние", ви отговарят и недоразумението отваря път за истински политически спор, където всеки може да изясни позициите и интересите си.
Цялата работа е в границата. Къде сме ние и къде аз, ти, те? Струва ми се, че на жълтата преса подхожда да употребява "ние" за манталитет, потентност или Книгата на Гинес. Манипулация е (в една капиталистическа страна) икономически интереси да ни придърпват в своето "ние". Начесване на национални комплекси е пък индивидуални по същността си културни постижения да се национализират (нашият световноизвестен визуален артист Кристо). Струва ми се, че полето, което трябва да запазим за това риторическо конструиране на национална общност, е политиката, онази сфера, в която наистина сме ние, защото касае всички, които живеят тук, и не защото наистина сме или може да бъдем на едно мнение, а защото се стремим да бъдем. "Ние" е проблем, не факт, усилие, не състояние - тъй както самата нация.
-
Комунистите не само показваха стомана и жито на кино, но и ги произвеждаха - тъй де, Дичев трябва добре да ги знае тези неща, ама друго си е да ритне умрелия лъв, а и сигурно в договора му нещо по този въпрос има.
-
За АЕЦа - щом само лоши неща следват от закриването на АЕЦ, защо да го закриваме?
-
Най-ясният и най-демократичният отговор на това, кои сме ние, е референдумът. Ама май не сме дорасли да разбираме от висша политика (но сме дорасли да си избираме "висшите" политици).
-
Дичевизми...
Редактирано от - афориз на 13/11/2003 г/ 21:57:41