Джордж Буш получи втори шанс за президентските избори догодина със залавянето на Саддам Хюсеин, но първата му публична реакция в неделя бе по-скоро сдържана, отколкото тържествуваща. Доволен беше, но този път не обяви край нито на големите, нито на малките бойни действия в Ирак, както стори на 1 май след превземането на Багдад. "Насилието не свършва, ще се бием до победа", каза той.

А иракският народ въпреки очакванията не излезе масово да празнува окончателното си избавление от страха, насаждан от бившия диктатор. Тук-там публично задоволство изразиха групи кюрди в северните райони и иракски комунисти. И едните, и другите иматдопълнителни причини да мразят Саддам повече от останалите иракчани.

По-важно е обаче как се държи мнозинството от иракския народ, което



създава най-много грижи на американците



и техните съюзници от коалицията. Проблемът на Съединените щати е, че с арестуването на Саддам увисва обяснението защо иракският народ не показва благодарност за освобождението си, както и защо стреля срещу техните войници. Единствената приемлива теза до момента бе, че хората се страхуват да празнуват, заплашени от сянката на диктатора, докато е на свобода, а що се отнася до въоръжената съпротива - тя се приписваше на структури, командвани от Саддам. Сега диктаторът е зад решетките, но няма признаци за засилване на топлите чувства към американците, нито за отслабване на партизанските атаки. Очертава се нова картина: американците имат проблем с народа.

Друг проблем може да възникне покрай очаквания



съдебен процес срещу бившия диктатор



Вече се появи спор кой да го съди, как да го съди и на какво да го осъди. Американците нямат желание да се залавят с тази работа, за да не изглежда процесът като разправа на победител с победен. Предпочитат да го дадат на иракчаните, за да излезе, че самият народ иска възмездие. Но Временният управляващ съвет е назначен от американците и прилича на марионетен режим. Освен това иракските съдии не са достатъчно квалифицирани за такъв сложен процес, който ще се следи от цял свят. Неслучайно четиримата членове на управляващия съвет, които бяха допуснати до Саддам да го разпознаят, най-напред го запитаха защо не се е застрелял, а се е оставил да го хванат като страхливец. За тях щеше да е по-добре, ако ги бяха повикали да идентифицират трупа му. Няколко държави настояват за международен трибунал от типа на Нюрнбергския, но това би създало допълнителни проблеми на САЩ. Защото за тази цел вече е създаден Международният наказателен съд, но американците не го признават.

Третият проблем с процеса срещу Саддам идва от въпроса какво може да бъде максималното наказание, полагащо се за неговите престъпления. Ако се питат временните управници на Ирак, те вече му издадоха "100 смъртни присъди".

САЩ, които също признават смъртното наказание, дадоха да се разбере, че не възразяват. Но така създадоха неудобство на най-близкия си съюзник - Великобритания, която като европейска държава е против.

България, която обикновено пати от споровете между Америка и Европа, защото се разклаща фундаментът на нейната евроатлантическа стратегия, рискува отново да изпадне в неудобното положение да прави



дипломатически пируети,



за да не разсърди никого. Тя си знае поговорката, че когато атовете се ритат, патят магаретата. По-лошото е, че тази поговорка важи за нея и в разширения си, китайски вариант: "Когато слоновете се бият, страда тревата под краката им, както и когато слоновете правят любов." Главният опонент на САЩ - Франция, внезапно реши веднага след залавянето на Саддам да направи любезен жест към Вашингтон. Париж обяви, че вече е съгласен да преговаря за опрощаване на външния дълг на Ирак, както Щатите настояват отдавна. Ако големите се споразумеят, окончателно ще изстинат надеждите ни да си върнем иракския дълг от 1,7 млрд. долара. Хитрият номер на нашата дипломация да върви в крак с американците, но да стиска палци за французите да не се огъват за дълга ще остави в безтегловност външния министър Соломон Паси, който уверяваше, че точно свалянето на Саддам ще ни даде гаранции за връщането на дълга.

Никой не може да влезе в положението на България. Тя има да взема от Ирак сума, която се равнява на 12,5% от нейния брутен вътрешен продукт, докато Франция може да прежали по-леко дължимите й 3 млрд. долара от Ирак, защото се равняват само на 0,2% от нейния БВП.