Макар и дългоочаквано, пръкването на парламентарната групичка на Кошлуков, Цеков, Севлиевски и сие заприлича досущ на шарения пискюл върху шапката. Същата онази шапка, която родните политически мъже всеки път се изхитряват да скроят на своя доверчив до глупост избирател. Единствената разлика този път е, че цветовете върху нея са толкова крещящо ярки, че всеки зоолог с въображение без колебание би причислил странното създание "39-о народно събрание" към папагалското семейство. Лошото е, че папагалските аналогии не свършват само до цветното оперение на политическите ни избраници, които щъкат из българския парламент и околностите.

Защото в "модернизационното мнозинство", от което нововремците искат да бъдат елементарна частица,



отдавна няма нищо модерно



- всички са за НАТО и за ЕС, всички са против корупцията и организираната престъпност, всички стоят зад валутната стабилност и борбата с бедността. И разбира се, всички говорят едно, мислят друго, а вършат трето. Резултатът за съжаление вече сме го виждали и преди - свърши ли мандатът, революционерите остават с маргиналните си партийки някъде в политическата провинция, а телевизионните камери в пленарната зала продължават да тиражират дежурните депутатски физиономии.

А проблем съществува. И той не е само във факта, че роенето на парламентарни групички подменя вота на избирателите. Наистина нито жълтите дисиденти щяха да влязат в голямата политика без магическото преди 3 години име на Симеон Втори, нито хората на Мозер и на Праматарски - ако в синята ракета не се бяха намерили няколко вакантни места и за тях. Даже кръгът около Надежда Михайлова сигурно щеше да е много по-рехав, ако разривът с Командира се беше случил преди последните парламентарни избори. Така че въпросът със собственото мнение е като този с лукса - всички го обичат, но не всички могат да си го позволят.

По-важното обаче е, че нещо много съществено



убягва от вниманието на българските политици



То е, че не са в час с променения обществен ландшафт, който изисква съвсем друг тип мислене и поведение от тях. Милионите фабрични труженици и труженички отдавна не са нито милиони, нито фабрични. Репресираните от народната власт и реститутите вече си поделиха компенсациите и бащините имоти. Селскостопанските производители не са нито достатъчно многобройни, нито достатъчно активни, за да изведат в политическа орбита някоя от своите партии, доколкото още ги има. Средна класа няма, а и няма близки шансове да се създаде. Отделните професии в сферата на услугите са прекалено различни по квалификация, интереси, манталитет и доходи, за да формират стабилна социална база за определена трайна политика. Но всички те съществуват и имат нужда някой да отчете и техните интереси. Нищо, че понякога са трудно съчетаеми.

За зла участ на обикновения българин при присъщия на нашенския политик стил на поведение и на мислене шанс за парламентарно представителство имат само твърдите електорати. Стига да са достатъчни, за да се справят с изборната бариера.

Затова партиите, които залагат на колебаещите се,



най-вероятно ще си останат с пръст в устата



Освен ако не изровят някой нов Жорж Ганчев или Симеон Сакскобургготски, но това май си е в сферата на поговорките за гладната кокошка.

Вярно е, че за момента "щастливците" с твърд електорат изглеждат предостатъчно - БСП, двете сини партии, ДПС, хората на Софиянски, особено ако направят тандем с ВМРО, може би НДСВ. Но не всичко, което е добро за цезаря, е добро и за Рим.

Защото малките твърди електорати не само водят по правило до нестабилни коалиционни кабинети, но и са лесна плячка за частни интереси под формата на лобита или други групи за натиск. Логично е партийка, която с мъка се е добрала до заветните няколко парламентарни кресла, да се опита да осребри своето несигурно политическо настояще. Най-често като продаде политическите си акции срещу нещо далеч по-материално и най-често пренебрегващо интереса на болшинството от избирателите. Няма значение дали ще е чрез промяна в закона за това кой да плаща първите 3 дни от болничните или че приватизацията на стратегическите обекти не бива да минава през парламента. Няма значение и дали ще е забраната да се внасят стари автомобили или колко да е акцизът на пропан-бутана. Или пък дали да има таван на пенсиите и трябва ли да се конфискува придобитото чрез престъпление имущество.

Важното е, че от липсата на умение или



политически талант да се улови цялата картина



на обществената мозайка до превръщането на обществото в заложник на частни интереси почти няма граница.

Голямото противоречие в случая е, че политическият процес при условията на ангажиментите, които страната ни поема, за да се справи със социалната, икономическата и законовата пропаст между нас и европейските страни, става все по-сложен, а мисленето на хората, които случайно или не са се озовали до държавното кормило, продължава да е неадекватно.