Една година след офанзивата на САЩ срещу Ирак положението там е такова, от каквото интуитивно се бояха и противниците, и поддръжниците на тази акция. Няма нужда да го описваме.
Светът, станал обект на интензивно антитерористично прочистване, изглежда все по-непрочистваем.
Нашият български принос към ситуацията - да си траем и снишаваме, следвайки историческата философия на оцеляването и евентуалния дивидент, изглежда политически логичен. С цената на известна сума от бюджета и няколко войнишки живота сме в колесницата. Нищо против, или поне - разбирам го.
Но - относително успешно качени във возилото на световния кочияш, все се питам как трябва да се държи човек, ако го мъчи усещането, че впрягът лети към нещо, приличащо на овраг. Дали да затулиш очи с длан и запънеш пети в пода, или да дърпаш кочияша за пеша: "Ей, друже, не натам, и не така сляпо!"
Знам за себе си, за вас не знам.
"Друже" не е сарказъм. В глобалния свят цивилизационната принадлежност е ясен фактор. От тази гледна точка не можем да се лъжем - ние принадлежим към точно този модел, който предполага равни права на мъже, жени и гейове, в който се мият зъби и се гледа телевизия в цялото ветрило на сателита, в който законите и парите, а не местният голям вожд командва личността. И при който модел пред въпросната личност все пак остават открехнати прозорчета за метафизични въздишки в рамките на едно хигиенично общежитие. А погледът през тези прозорчета е въпрос на личен избор; не на наложена с нож и ярост догма.
Подобен модел не е образец за съвършенство, но то е нашият свят. Следва да го признаем, ако държим на последователността.
Казвам го във връзка с колесницата и този, който стиска юздите. Бъдещият все по гъсто асфалтиран от технологиите и пазара свят неизбежно предполага единен властови център. Точно за този център в момента се води борба - от една страна - кой да управлява НАШАТА колесница, а от друга - отвън, дали колесницата да е наша, или негова.
Интерпретациите на онова, което се случи на 11 септември 2001 г. са безброй - умни, аналитични, многословни.
Но с малко думи е така: 11 СЕПТЕМВРИ БЕШЕ ЗАЯВКА ЗА СВЕТОВНАТА ВЛАСТ.
Послание, чрез което изпратилите го заявиха с грохот: "На бъдещата планета няма място за два свята. Единият свят е гнил и излишен. Искаме бъдещия свят такъв: мъжете носят бради, молят се 5 пъти дневно, жените на мъжа не изневеряват, никой не краде. Който престъпи, умира. Всякакви картинки, статуи и бръщолевеници отвличат човека от нормалния живот: безусловна почит към бога и вожда. Избор няма."
Този свят не е нашият. А подобна крайна идеология се изповядва от малко глави - но осияни с мъченическа и притегателна аура за милиони обезправени и недообразовани същества.
Не можем да се съгласим, нали? Нашият свят е толерантен, цени законността. Освен това е много по-добре въоръжен. Лидерът на нашия толерантен и законов свят поде битка - сам и на практика срещу всеки враждебен нему режим. Той прие, че всеки враждебен режим означава едно - тероризъм и бради насила. И който не подкрепя лидера, подкрепя врага.
Защо тогава, качени в същата колесница, ние - многото милиони зад кочияша, не можем да се освободим от нарастващ скептицизъм?
- Ако в новия свят международното право вече няма да се гради върху презумпцията за национален суверенитет, то не е ли необходимо първо по това да се постигне планетарен консенсус?
- Ако резултатите от едностранното "антитерористично" действие в Косово, Афганистан, Ирак не убеждават поне в своята ефективност, ако не в своята справедливост, то не се ли разширява базата на онези, които мечтаят да ни качат в своята колесница с помощта на ужаса?
- Ако в крайна сметка разширява тяхната база, дори чисто географски - под формата на все по-гъста динамитена екзема по глобуса, това не означава ли, че по този път не така трябва да се кара?
- Ако този път води към опасен овраг НАШАТА колесница, не сме ли пряко и непосредствено заплашени?
- Ако сме пряко и непосредствено заплашени, да се запънем с крака и затулим очи ли е най-доброто поведение?
Вероятно някой ще възрази - но политиците ти нямат друг избор, а ти с мнението си не си нещо повече от микроб, който кочияшът дори не може да чуе - габаритите са несъпоставими. Камо ли да го дърпаш за пеша.
Освен това може Тоя на капрата да е глух или луд, нали?
Може. Но преди уютният фатализъм да ме е победил, преди провинциално да се втренча в поредния атентат, засега телевизионен, имам да кажа нещо:
- Ей!
....
НЯМА СТРАШНО, бе Ламбовски
какви колесници, какви овраги
ще мине и това
снишаваме се, снишаваме се
ЕЙ
Ти какво искаш да се изправим пред влака на историята, А?