Въпреки че всички управляващи обявиха смъртните присъди за медиците ни в Либия за неочаквани, всъщност изненада не би трябвало да има. "Сега" прогнозира подобно развитие на делото още в началото на януари. Това, което ни накара да бъдем лоши пророци, беше провалът на План "А" на външно министерство. Той предвиждаше положителен за българите изход от делото на фона на затоплянето на отношенията с Либия в двустранен и международен план.
Причина за провала стана едно
недобре обмислено гласуване на България
в Съвета за сигурност на ООН. На 20 декември миналата година на срещата си с Паси Кадафи поиска подкрепата ни за проекторезолюцията за забрана на ядрените, биологичните и химическите оръжия в Близкия изток, внесена от Сирия. Този текст беше насочен срещу Израел, за който всички знаят, че притежава ядрено оръжие, макар и да не го признава. Кадафи току-що се беше отказал от програмите си за забранени оръжия и придаваше особено голямо значение на тази резолюция. Паси сам се похвали, че полковникът е отправил към него тази молба, което до голяма степен означава, че е поел ангажимент да я изпълни.
Но стана друго. България се обяви против сирийската резолюция. Впрочем дори и българският представител в ООН Стефан Тафров да се беше въздържал, документът нямаше шанс, защото имаше подкрепата само на 6 от 15 членки на Съвета за сигурност. Така че България нищо не рискуваше. Но Тафров гласува против,
Кадафи се ядоса, а Външно премина към План "Б"
- мобилизиране на международна подкрепа и вдигане на повече медиен шум, тъй като смъртните присъди на практика бяха подписани. Произнасянето им беше техническа подробност.
Междувременно България изпусна още един шанс да реши делото - като свърже съдбата на нашите медици с разплитането на казуса "Локърби". И се получи така, че през последните месеци САЩ си решиха всички проблеми с Кадафи и полковникът вече е целият в бяло, Буш го споменава във всяка своя реч, а ние си блъскаме главата.
Всъщност и
американската подкрепа дойде в най-неподходящия момент
- след избухването на скандала с извращенията на войници на САЩ в иракския затвор "Абу Гариб". Да виним ли либийците, че с пълно право отрязаха американските призиви за правата на човека?
След новината за смъртните присъди в България настъпи пълна паника. Както обикновено се случва, отприщи се безкрайна, до голяма степен безсмислена логорея. Спешно започна да се търси виновник за трагедията. Припомнени бяха всички грехове на правителството на Иван Костов, при което започна драмата в Либия. Разкритикувани бяха всички усилия, положени от този кабинет за решаване на казуса (къде справедливо, къде - не). Емоциите се люшкаха във възможно най-широк диапазон - от пълно отчаяние до абсурден оптимизъм. Но никой не посмя да каже честно и открито най-важното и най-страшното - че
битката вече е за живота на петте българки
И всички импровизации могат да доведат до фатален резултат. Затова управляващите и опозицията, всички държавни институции трябва да имат ясна концепция как ще се действа оттук нататък, на какво ще се залага - на протестите и подписките срещу либийците, на международния натиск или на приятелския диалог с Кадафи, от когото чакаме милост. В този контекст трябва да се разглежда и евентуалното посещение на президента Георги Първанов в Триполи, на което явно Соломон Паси много разчита. Защото дори да пренебрегнем обективните пречки пред тази идея (все пак президентът не отива на екскурзия, по протокол Кадафи трябва да го покани в Либия), рискът от провал е огромен. Почти сигурно е, че при разразилата се в Либия истерия, при бурните антиамерикански и антибългарски настроения
Първанов няма да бъде посрещнат като приятел, а като враг
Ще има демонстрации на гневни либийци, ще има обвиняващи плакати, носени от заразени със СПИН деца, ще има високомерно и дори унизително отношение от страна на Кадафи (припомнете си визитата му в Брюксел и държането му с Романо Проди пред камерите на десетки телевизии). Трябва да е ясно и друго - нито Първанов, нито премиерът Сакскобургготски с легендарните му връзки в Арабския свят, нито даже Господ могат да осигурят оправдателни присъди за медиците ни на втората съдебна инстанция. Колкото и да не ни се иска, ще трябва да се надяваме на височайшата милост на Кадафи. Но тъй като крайната цел е една - петте наши сънароднички да не бъдат екзекутирани, - ще трябва да опитаме всичко и да изпием горчивата чаша до дъно. Каквото и да ни струва това.
Червеникавите Готеви разсъждения, обаче, са пълна боза!
Българската посткомунистическа дипломация винаги е имала един простичък проблем: кога нещата са въпрос на: а/политически споразумения или б/ на политически натиск.
Поради тази неяснота на стратегическо ниво български граждани, които вече са били жертви на инквизиции, са на път да платят с живота си: а/нещо, което никой и никога няма със сигурност да установи б/ дали, как и защо са извършили.
Никой, подложен на мъчение в затвора не се е "признал" за виновен.
Единствено се надявам, че Надка няма да спи спокойно от този Гергьовден до всеки последен до края на дните й /дано да са повече/!
И, апропо, г-н Готев, капанът не е Либия, капанът е "политическа класа в България".












за последното изречение!Току що Дарик радио съобщи и за още един български лекар , арестуван в Триполи!