:: Разглеждате вестника като анонимен.
Потребител:
Парола:
Запомни моята идентификация
Регистрация | Забравена парола
Чува се само гласът на енергийните дружества, допълни омбудсманът
Манолова даде петдневен ултиматум на работодателите да предвижат проекта
От ВМРО и „Атака” обявиха, че няма да подкрепят ГЕРБ и ще гласуват против предложението
Платформата протестира срещу бъдещия закон за авторското право в онлайн средата
Корнелия Нинова споделяла идеите на Джоузеф Стиглиц
Дванайсет момчета може да прекарат месеци блокирани в пещера в Тайланд (видео)
СТАТИСТИКИ
Общо 437,165,093
Активни 90
Страници 4,513
За един ден 1,302,066
Панаир

Полковник Серафимово - един мит, който се продава

В родопското село са си купили къщи Любомир Левчев, Цветан Марангозов, проф. Иван Черноземски и други, привлечени от красотата на пейзажа
Снимки: Велислав Николов

Полковник Серафимово с нищо не е по-различно от много села в Родопите - отдалеч прилича на китеник, правен с търпение и любов. Най-отгоре е небесното синьо. Под върховете лилавее полуделият люляк. По-надолу ред бяло оцветява цъфналите овошки, а под него като кръпки стоят отвоюваните от планината разкопани парченца земя. Най-долу в природното пано се белее камъкът на къщите, върху които покривите са се тръснали като кафяви калпаци. Всеки, посетил това село, се възторгва от красотата му, но тази идилия крие недоимък и оскъдица.
-------------------
Полковник Серафимово е едва на десет километра от Смолян. Състои се от 17 махали, в които живеят 300 души със средна възраст 67 години. Има 1200 къщи. Сметнати по простата аритметика къщи-жители излиза, че около 900 къщи са за продан. В действителност се продават само 30. Има голямо, но празно училище. През 1957 г. в него учили над 400 деца, а само в пети клас са били 84. Преди 20 години селото е имало над 2300 жители. Когато правят ТКЗС-то, мнозина хващат пътя към Смолян. Второто обезлюдяване е след 1989 г. Жители на селото са направили два квартала в Пловдив, един в Кърджали, мнозина са в София. И в чужбина си има "добра" емиграция - над 500 човека са в Испания, Канада и Англия.
От 1990 година, едновременно с обезлюдяването, започва и купуването на къщи.

Какво прави селото толкова ценно

- природата, спокойствието, въздухът, за който казват, че е единствен в България, или най-важният факт - че оттук в скоро време ще минава пътят за Гърция от новия граничен пункт? Сега в селото се продават 30 къщи. Много повече са необитаемите, но една част от тях са изпопадали под напора на времето, а наследниците на други не искат да продават независимо от цената, която им се предлага. Може би ги "държат" за времето, когато ще се отвори граничният пункт и цената им ще се вдигне?
Из България селото е по-прочуто с най-известния си жител Любомир Левчев - купил си къща тук през 1990 г. (Някога през селото минал Пенчо Кубадински и днес мълвата спряга наследниците му за жители. Истината е, че Пенчо Кубадински къща не е купувал.)
Покрай интелектуалното семейство тук се е заселил поетът и драматург Цветан Марангозов, приятел на Левчев от младежките години, после емигрирал в Германия и върнал се у нас след 1990 г. Двамата живеят порта до порта. Сега Цветан Марангозов си е "заплюл" още две къщи - едната му е поръчал неговият приятел от Канада, Веселин, който ще се засели тук през юни, след като се възстанови от сърдечна операция.
След тях къщи си купуват и професорите Атанас Атанасов от СУ "Св. Климент Охридски" и Иван Черноземски. Специалистът-онколог най-напред договарял почивната станция в местността "Опса" да стане център за следоперативно лечение, но както често се случва, всяка добра идея се разбива в бюрокрацията и след неизменното и предварително обречено на неуспех ходене по мъките си купил къща. Още двама преподаватели от Американския университет в Благоевград се вписват в най-новата история на селото - Таня и Хари, които прекарват тук от март до ноември.

Световноизвестният ни цигулар Минчо Минчев от 1997 г.

има имот в махала "Сгуровска", но рядко идва тук. Мълви се, че тишината, спокойствието и планинският въздух не му понасят и решил да я продава. В историята на селото е вплетен и Начо Културата. Той не си купил къща, но покрай него няколко пловдивчани се сдобиват с имоти. После идват старозагорски и хасковски бизнесмени, та днес през лятото по улиците на Полковник Серафимово вдигат прах 4-5 луксозни мерцедеса.
На гости в къщата на Левчеви са били и писателите Антон Дончев и Иван Гранитски, както и режисьорът Крикор Азарян. Харесало им е и макар да са далеч от мисълта да купуват къщи, кметът Христо Мусорлиев е убеден, че те са бъдещите жители на селото и "няма начин да не си купят".
От Нова година досега са продадени 5, а 17 ирландци са си капарирали свои нови домове и, както се казва на официален финансов език, тия дни сделката ще бъде финализирана. Тази година е с най-голямото търсене и най-големите продажби. Това ни обяснява кметът Христо Мусорлиев: "Тука до една година всичко ще се продаде." 54-годишният селски кмет е тъдявашен, но живее в Смолян. Кара втори мандат и ако не броим началничката на пощата Бистра Манева, в класацията на "младите" заема второ място.
Иначе цялата тази история е позната от близкото минало. През 80-те години на миналия век държавата реши да

използва френския културен модел,

при който малки градчета и села привличаха интелектуалци и те се заселваха в тях. Комай всичко е добре направена сметка, че щом писателят живее в дадено населено място, то ще напише нещо. Така и обичаите, и хората ще останат в произведението и в историята.
Така и в България се появиха писателското село Боженци и възрожденският квартал на Сопот. В селото избраха да живеят Орлин Василев, Слав Хр. Караславов, Андрей Германов, Станислав Сивриев. В Сопот пък бяха Тончо Жечев, Серафим Северняк и др. Днес държавата си е взела къщите и нито писатели, нито техни наследници има там.
Полковник Серафимово се опитва да възроди този модел, но и съвсем съвременно поставя проблема за обратната миграция от града към селото, който си е световна тенденция.

История

Селото съществува още преди турското робство. После, по време на потурчванията, голяма част от жителите му са избягали и потомците им се върнали след години. От това време му е останало името Алами дере. Днес само в една от махалите му живеят помаци.
Навремето мъжете от селото до един били майстори-зидари и се славели като най-добрите. Строили са по Турция и Гърция. Днес в селото има само един майстор - 80-годишният бай Аврам.
През 1912 година, когато се освобождава тоя край, начело на войската е карловецът полковник Валентин Серафимов. След няколко месеца Фердинанд подписва заповед за оттегляне на българската войска. Полковникът събира офицерите от полка, чете им заповедта и им казва: "Вие трябва да я изпълните, но аз оставам." Остава целият полк. После е награден, защото само Родопите са придобивката ни от Балканската война. През 1932 година правят паметника над селото. Той се строи от две пирамиди. Едната с отсечен връх, а другата според замисъла трябва да е цяла, но да се построи, когато се обедини България. Събрали камъни и за нея. После камъните изчезнали. И днес обяснението на жителите на Полковник Серафимово е, че България не е обединена, защото някой откраднал камъните.


Две баби, които се сториха екзотични на нашия фотограф, след традиционното "Добър ден!" веднага проявиха любопитство: "Къщи ли ще купувате? Имаме много хубави." И извадиха офертите. Едната беше 4000 лева за 4 ара земя с къща и 15 овошки. Другата ни се стори по-изгодна - стара къща, с ток и вода, място декар и половина за 5000 лева.
В селото цената варира съобразно големината на къщите от 3000 до 15 000 лева.

Като правило големите къщи са по-евтини

- трудна е поддръжката им. Имотите се продават без агенции и без обяви. Идва някой и хората сами му предлагат.
Серафим Кандилов "има" предостатъчно къщи, но не продава. И реди: "Сам съм си у махалата. Седем празни къщи има за продан около мене, ама двете паднаха и трудно ще се продадат." Серафим е местен човек, който напук на миграцията след създаване на ТКЗС и демокрацията от 1989 г. е останал тук. Притежава единствената "механизация" в селото - два коня заедно с каруцата. С каруцата прекарва, каквото му поръчат, дори и строителни материали, а с конете оре и нивите на баир, та да засеят картофи. И прави сметка: "Сега се сеят 50 декара. Преди 20 години бяха 1200."
Сади се и боб - едър, вкусен и досущ като смилянския. Допълва го кметът Христо: "То вече боб и картофи няма кой да сее. Бъдещето е туризмът. Добре е, че идват известни хора, та покрай къщите могат да инвестират нещо. То с бедни хора какво става? Те и ония къщи бяха съборени, но дойде Левчев - взема, дойде Цветан - взема. Колкото повече хора вземат къщи, толкова по-добре." Как обаче ще го прави тоя туризъм, при конкуренцията на Стойките и Широка лъка, не обяснява. Всичко е във вида, в който е било преди 80-100 години.
Друга любопитна личност на селото е Юлиян Станчев. Той е роден в Турян и е потвърждение на правилото, че

от местния шовинизъм се ражда националният патриотизъм

Юлиян няма къща в селото, но вече 12 години живее тук. Той е убеден, че Полковник Серафимово е едно скучно село, в което и през юли има мъгла, а на всичко отгоре е в дол, та няма и какво да се види. А в Турян - "то пейзаж, то гледка"... И вади оня прословут аргумент, че като е слънчево, се виждат всички села наоколо, че дори и лодките в Бялото море. Иначе от 25-години е майстор-строител. Само в Смолян е направил 116 къщи от основи до покрив. Работил е и в местния театър. Има 4 магазина, но с тях се занимават синът и жена му. От 1990 г. работи в Полковник Серафимово, реставрирал е 9 къщи на най-личните му жители и сега прави още 2. Дърводелството и реставраторството са му любов, която прихванал още от дедите си. Затова и фирмата му се казва "Ретро Юлий".
И той започва монолог за своята болка - строителството: "Сега, аз дето съм го строил това нещо, като го гледам да се руши, и ме боли. И съм против тая демокрация, защото всичкото го съсипаха. И аз се върнах на село. Започнах да работя картофи. Но не можеш да изкараш пари от тях, не можеш да ги продадеш с печалба, защото купуваш килограм семе за 1,50, а те задължават да продаваш килото по 30 стотинки - на толкова ги изкупуват на едро. Щото някой трябва да печели на твой гръб. 10 тона изкарах първата година и ги захвърлих. Повече не мога да се занимавам с тях. И се върнах към професията си на строител."

Любомир Левчев: Самотата на легендите не се продава

Много мастило се изписа за това незабележително село. Една мила журналистка дори го нарече "българския Ваймар." Започва да ми става досадно. Особено като зная, че определена вина имам аз самият.
Историята на селото е по-интересна от него. Първоначално се е наричало Дуня, т.е. дюля и се е намирало в съседна местност, носеща и досега това име. През XVII век, по време на голямата чума (достигнала до Виена и дори до Лондон) жителите на незнайното родопско селце се разбягват. Преместват своето поселище на днешното му място и го прекръстват на Ябълка (вероятно да не го познае чумата). Турците го наричат Алами дере, което значи пак ябълково дере. Тогава се прави и опит за неговото помохамеданчване, защото е на важния път за Драма. От онова време като жива следа е останала махалата Разванци (тези, които са развалили вярата). Но джамия никога не е имало.
Към края на XVIII и началото на XIX век разпиляното на далечни махали селище силно разбогатява от производство на шаяк - плат за армията. Почти всяка къща е била работилница. Големи и красиви са били тези конаци. Тогава се съгражда и каменен комплекс черква с школо - паметник на културата. Селото има две черкви и няколко параклиса. Те са живи и се поддържат, за разлика от гигантското ново училище, което пустее. Същата печална съдба имат читалището и банята. За последните 20 години населението намалява от 2000 на 200 души. Говори се за 14 самоубийства - явление, напълно непознато доскоро. Имало е (и продължава да го има) само един джин (призрак), ако не броя себе си. Останали без хора, къщите също приличат на самоубийци. Руините навяват римска тъга.
Историята на полковник Серафимов и знаменитото сражение на неговия Средногорски полк, наречено Епопея "Малка Шипка", е вече добре известна, за да я преразказвам. От време на време паметникът костница се ограбва, за да се види, че човек може да краде и от себе си, от собственото си минало и бъдеще. В самото село не се краде. Крадците са гастрольори от града, които често се представят за амбулантни търговци.
Тази "романтика" трудно ще се превърне в селски туризъм. Главното богатство са остатъците от автентична природа и автентични, земни хора. Местният философ Стойо Радев спори с мен на чашка дали земята се върти. Все още смята, че това е очевиден абсурд.
След както попаднах тук като Робинзон Крузо, след като си спретнах, сам като него, една малка развалина на 300 години, въодушевен от самотата, започнах да се занимавам със строителство на миражи. Посредством фондация "Орфей" и с помощта на американския артистичен център "Грифис" превърнах друга стара къща в творчески дом, наречен "Шерън хаус". В него гостуват писатели, художници и други артисти. Домът има само три спални, така че пак става дума за самотни наблюдатели на света на красотата.
Понеже не съм страхлив, съм почти щастлив. Защото пред очите ми се родиха няколко отчаяни приятели на България. При това - талантливи творци: Уилям Мередит и Ричард Хартайс, Марк МакКий и Джулия Павоне...
Ако някога Ябълково дере стане толкова прекрасно, колкото изглежда в техните багри и думи, "коридата ще си струва сабята", както казваше отлитащата душа на испанския бик. Но и сега всичко прилича на една луда игра. Или на моето самоубийство, разрешено от боговете.


Като че ли

Любомир Левчев

"...и знам, че страшен, страшен, страшен,
и знам, че страшен дъжд ще падне."
Боб Дилън

Като че ли се кани да вали.
Самотна капка дъжд в прахта избухва.
Не съм виждал по-голяма
сълза. -
учудва се вятърът.-
Но защо плаче? Нали
всички сме прахосани?

Като че ли седя под навеса
на стара автобусна спирка.
Но всъщност всичко е затрупано
под свлачище на изветряло време.
Последният рейс е заминал.
А с него - и последният учител
Какво да прави тука?
Вече няма
деца.
Настъпва
вторична неграмотност.

Старият плуг е забравил
как се оре.
Старият път е забравил
къде отвежда.
Само старата Земя още помни. Но

като че ли тук не е на Земята.

Преди да тръгне Даскала бил мрачен.
От магазинчето си купил
цигари, ала само, колкото
да развали пари за път.
Не купил хляб.
Било е ясно всичко

Преди да тръгне, дълго гледал
от моста Мирабо, под който
тече безшумно Алами дере.
И любовта тече. И селянки
си хвърлят бедните боклуци.

- Учителю, къде отиваш? -
запитал каменарят Петър.
- Спокойно! -
отговорил Даскала. -
Върнете си естествените граници!
Ще дойдат нови времена.
Ще дойде рейсът
и от него
ще слезе новият Учител...

Облакът слиза и...
Като че ли се кани да вали.


с. Полковник Серафимово
 
Ванга подсказала на Любомир Левчев, че ще живее до вода. Кметът показва възстановения, а някога затрупан кладенец, за който в селото били забравили.
 
Домът на Цветан Марангозов - поглед отвътре...
 
От съборетина на 300 години Любомир Левчев съгради тази масивна сграда.
 
Серафим и "малката механизация". Отзад е домът на преподавателите в Американския университет Таня и Хари.
 
Кметът Христо Мусорлиев убеждава две от жителките на селото, че офертите им за продажба на къщи са изгодни.
 
В "Шерън хаус" са отсядали много писатели и артисти.
 
Любомир Левчев
 
Любомир Левчев

"Романтиката си отива". Така е озаглавил една от снимките си, правени в Полковник Серафимово, американският фотограф Марк Диксън. След Ню Йорк неговата изложба наскоро ще бъде показана и в селото.

9960
Всички права запазени. Възпроизвеждането на цели или части от текста или изображенията става след изрично писмено разрешение на СЕГА АД