|
образованието все още не е либерализирано достатъчно
Не е конвертирано към европейските системи. Все още частното образование нито е получило равнопоставеност, нито пък медиите се интересуват от огромния му и за жалост изобщо неупотребен потенциал. Затова дни преди изпитите за т. нар. елитни държавни гимназии може би пак трябва да тръгнем от точката на тривиалното и приемливото. След като кандидатстването се извършва с масови изпити по български език и литература и по математика, пак ще трябва да дискутираме доколко са ефективни те, вместо да въведем темата за възможността да се кандидатства с различни изпити в различни по вида си училища.
Вече втора седмица в. "Новинар" публикува разработките на млада и амбициозна учителка от елитно училище във Варна. Публикациите са съвместен проект с един от най-добрите български сайтове за култура - Литернет. Дотук нищо друго освен поредната стратегия за привличане на читатели към сменилия собствениците си вестник от средите на семействата със седмокласници. И стратегия за популяризиране на сайта. Това е нормално пазарно поведение. Но въпросът е с какъв продукт се излиза на пазара. А в случая се излиза с поошлайфан рециклаж на вероятно ефективни и дърти като сегашната образователна система начини на четене на литературата. В какво се състоят те? Най-вече в един преразказ на творбите, основан на емпатията. Преразказ, в който двусмисленото живо слово на авторите от списъка за изпита е сведено до
едноизмерно учебникарското клише
Особено дразнещ е патосът, който им се приписва. Преразказът освен това не е кондензат, а напротив - раздувка, пълнене на страници с некритични епитети. Например "Странджата с мъдрите си думи успява да убеди хъшовете" там, където авторът не ни дава никакви индикации как оценява тези думи. Или умуване над не особено значещи единици на творбите. Ето как е тълкувано съседно място, пак от "Немили-недраги": "Трогнат и умилен, Странджата благодари с топлото обръщение "братя", което подчертава духовното родство между хъшовете, превърнало се в много по-силно от родовата принадлежност." Когато е ясно дори за нетренираното око, че в това "братя" присъства най-вече стремежът на Вазов да представи един специфичен стил на изразяване (както ако трябваше да опише тийнейджър от 2004 г., щеше да вмъкне в устата му "е, такова") и в това представяне да ни покаже достатъчно ясно, че този стил е малко смешен, наивен, а и - без това непременно да означава неприемане - позьорски.
И за да не прекаля с примерите, само един за това как умуването стига до чисто търсене на теле под вола и до чисто бълнуване. Примерът е от анализ на стихотворението на Вазов "Българският език": "Междуметието "ох" изразява трагизма, болката, но и любовта, вярата, че езикът ще бъде пречистен." А за "пречистване на езика" (което днес впрочем има направо фашистки обертонове), ей богу, в това стихотворение и дума не се отваря! Работата е там обаче, че на учителите не им и минава през ума какви конотации носи критическата им метафора.
Защо се стига до пълненето на главите на децата с шлака? Защото трябва да ги обучаваме на възвишеност и това да значи всъщност да ги учим на двуличие?
Нашето училище нямало да понесе дегероизацията,
която самите творби носят - ето защо нека обясним, че авторите не са били иронични и самоиронични. Учениците трябвало да се учат на патриотизъм. И вместо да им се покаже, че българските писатели не са коне с капаци, партийни секретари и телевизионни проповедници, а достатъчно рефлексивни умове - при това без да се изменя радикално списъкът с автори и творби, - отново и отново се говори за това колко са еднопланови. Веселба.
Затова и си мисля, че веднъж отказали се от дебата за видовете изпити, не трябва да се лишаваме от дебата за това
какви ценности искаме да пренесем до децата
чрез тези класически творби и съответно какви умения искаме да изградим у учениците още в прогимназията, та проверяваме след 7-и клас дали са ги изградили.
Да почнем с ценностите. Неотдавна в "Панорама" социолингвистът Ангел Ангелов, известен и като групаря Ачо Джендема - автор на едни от най-представителните български иронични и пародийни рокпесни от края на 80-те и от 90-те години, - обясни, че "Една българка" е ключ към възпитаването на личности, адекватни за ситуацията с българския военен контингент в Кербала. Звучи като шега, нали? Но не е. Вероятно имаше предвид жертвоготовността.
Само че между жертвоготовност и жертвоготовност за повечето хора има разлика. За едно си струва да се жертваш, а за друго - не. Вазов ни представя героиня, която жертва себе си за внучето си (тръгва в размирно време сама, рискувайки да се прибира насред буря и през нощта), а после внучето си - за непознат българин, преследван от потеря. И накрая ни лансира романтическата идея, че има провиденция - детето оживява именно защото не е пожалено за святата кауза. Но коя е тя? Толкова ли е сигурно, че това е освобождението на България? И има ли днес такава кауза? По-скоро има други каузи. Но дали този разказ ни предлага валенции и към тях? Не е ли отчитането на последната българска експедиция до Еверест като успешна въпреки двата пожертвани човешки живота
резултат и от националистическия приоритет в ценностите?
От трета страна струва ли си да се учи само за да познават децата историята на българската литература, т.е. още от 7-и клас да са малки филолози?
Връзката, която г-н Ангел Ангелов бе направил, се основаваше на твърде директното обвързване на изучаваното с апела на днешния ден. Докато по-скоро е необходимо да се мисли какви едри ценностни координатни оси да се предават на учениците. И дали изобщо в центъра трябва да е идентифицирането с нацията или пък с Европа, вместо способността да бъдат съчетавани идентичности, сред които да се откроява принадлежността към едно общество на лоялната конкуренция и на уважението към другостта.
Сред ценностите, които училището трябва да отглежда, обаче за мен изключително съществена трябва да е способността за четене и слушане, съответно говорене и писане. Схващането на онова, което си прочел, с нюансите му. Допускането на различни подтексти, които се нуждаят от разконспириране. Но и способността сами да създават иронични текстове, да влизат в различни стилове.
Какви вицове знаят и разбират учениците ни - ето кое е много важен въпрос
Кои вицове схващат, на кои се смеят и какви и как могат да разказват. Способността да се изразяваш и способността да вникнеш в сложността на чуждото изразяване.
Стигаме до понятието "съчинение разсъждение". С него днес се определя жанрът на изпитните работи. Преди имаше "отговор на литературен въпрос". Всъщност става дума на практика за едно и също. Естествено има методици специалисти по методика на преподаването - които цепят жанровия косъм на две и могат да обяснят колко много видове "продуктивни" и "репродуктивни" училищни текстове съществуват. Всъщност каквото и да говорят, работата е ясна - все още
от учениците изобщо не се изисква да четат сами творбите
Обратното - те трябва да познават прочитите, осъществени от образователната система с цялото й късогледство.
Ето кое е неприятното в определението "репродуктивни". Излиза, че има чисти авторски текстове ("продуктивни") и такива, в които пресъздаваш вече казаното. В действителност всички текстове имат елемент на преразказ и елемент на творчество. Всички са комбинации от съществуващи елементи. "Съчинението разсъждение" е слагано сред продуктивните наистина, но нима от учениците се иска друго освен перифрази на творбите, съдържащи два елемента:
папагалско повтаряне на квазинаучни школски безсмислици
и един псевдоесеистичен приповдигнат език?
На Запад съществува само понятието есе (essay). Това е ученическият и студентският текст, в който се решава конкретна задача за размисъл. И на мен то ми допада най-много, защото чисто етимологически ме успокоява, че се разчита на собствената (на ученика, студента) мисъл. Защото от същия корен е експириънс, опитът. Нека даваме възможност на учениците да разчитат сами творбите, които сме им подбрали, след разбира се, широк обществен дебат.
Учителите търсят възможности да добавят към мизерните си заплати допълнителен приход. Но ако променим изпитването, те ще запазят този приход като подготвящи по-"бавно мислещите" ученици. Просто ще трябва да отделят повече време на индивидуалната работа. И тук наистина има мисия. Защото истинският учител е запомненият от конкретни свои ученици, онзи, който, тъй да се каже, е обърнал внимание поотделно на учениците си.
Може ли самото общество да окаже натиск, като откаже чрез отделните си членове унифицираните частни уроци? Мисля, че не. Нужно е да се търси контрол от граждански организации над изпитите, които изискват зазубряне на разтегнати локуми. И публикуване в пресата на локумджийски баналности, отличени с шестици за назидание на училищата, оказали се неспособни да осигурят комисии, които да селекционират автентичното отношение на кандидатите към текстовете от конспекта.
Има и по-радикален вариант, който може да се прилага с голяма ефективност при сега действащата централизирана система - да се дават на изпита за анализ творби, които никога не са били изучавани, но по мнението на специалистите са със същата степен на трудност.
---------------
"Сега" е готов да публикува и други мнения по тези важни за образованието на децата ни въпроси.
|
|
